Документът на Матлок

Самият ритуал представляваше поредица от неразбираеми припявания над чернокож студент — очевидно най-младият брат в Зала „Лумумба“, прострян на бетонния под, гол, с изключение на червено парче плат, увито около краката и кръста. След всеки припев, означаващ края на една песен и началото на следващата, четирима високи студенти вдигаха момчето над тълпата. Залата беше осветена от няколко десетки дебели свещи, сложени в свещници, а сенките танцуваха по стените и тавана. Принос към този театрален ефект имаше и фактът, че петимата активни участници в ритуала бяха намазали телата си с мазнина и изрисували лицата си с диаболични линии. С все по-дивото звучене на песните тялото на момчето се издигаше все по-високо и по-високо, докато накрая се откъсна от ръцете на четиримата и след части от секундата се върна в протегнатите им ръце. Всеки път, когато черното тяло с червената препаска изхвърчаше във въздуха, тълпата реагираше с нарастващи по сила гърлени звуци.

Внезапно Матлок, който наблюдаваше малко разсеяно, усети, че е изплашен. Изплашен за младежа, чието вдървено, намазано с мазнина тяло излиташе във въздуха с такава сила. Защото още двама, облечени като останалите, се бяха присъединили към четиримата в средата на залата. Но вместо да помагат при изхвърлянето, те клекнаха под тялото и извадиха ножове с дълги остриета, по един във всяка ръка. Коленичиха на пода и протегнаха ръце така, че остриетата застанаха отвесно нагоре, неподвижни като тялото на момчето над тях. При всяко снижаване на момчето четирите остриета се приближаваха по малко към него. Едно подхлъзване, едно непресметнато движение от страна на някой от четиримата и ритуалът щеше да свърши със смърт за дребничкия студент. С убийство.

Матлок почувствува, че не може да допусне ритуалът да продължи и започна да търси с поглед Адам Уилямс. Видя го най-отпред, накрая на кръга, и започна да си пробива път към него, ала мъжете наоколо му попречиха — безмълвно, но решително. Погледна сърдито най-близкия, който го задържаше за ръката, но той не забеляза погледа му — беше хипнотизиран от сцената, която се разиграваше в центъра на залата.

Внезапно почувствува друга ръка, този път на рамото си. Обърна се и видя Адам Уилямс.

— Изглеждате разтревожен. Няма за какво.

— Слушайте! Тази глупост отива твърде далече! Момчето може да бъде убито!

— Изключено. Братята репетираха няколко месеца.

— Това е опасно недомислие и вие го знаете — прекъсна го Матлок. — Казвам ви, Уилямс, прекратете всичко това или аз ще го прекратя!

Тълпата изкрещя. Церемонията беше завършила.

— Видяхте ли, че няма нищо страшно? — попита Уилямс.

Двамата с Матлок се бяха усамотили в единия ъгъл на залата.

— Все пак не може да вършите такива неща! Дяволски опасно е!

— Преувеличавате… А, нека ви запозная с още един гост. — Уилямс вдигна ръка и висок, слаб тъмнокож мъж с ниско подстригана коса и очила, облечен в скъп, добре ушит кафяв костюм, се приближи до тях. — Това е Джулиан Дюнойс, мистър Матлок. Брат Джулиан е нашият хореограф.

— Приятно ми е. — Дюнойс протегна ръка, говореше с лек акцент.

— Брат Джулиан е от Хаити… Завършил е право в Харвардския университет. Смятам, ще се съгласите, че жизненият му път е съвсем необикновен за един хаитянин.

Несъмнено…

— Преувеличаваш, Адам — Усмихна се Джулиан. — Току-що и аз казах същото на мистър Матлок. Той пък преувеличаваше опасността на церемонията.

— Е, опасност има — както е опасно да се пресича булевардът със завързани очи.

— Може и да сте прав — съгласи се Матлок. — Но вероятността от допускането на грешка ме ужасява.

— Не е толкова голяма, колкото мислите. — Напевният глас на хаитянина беше успокояващ и приятен. — Между другото, аз съм ваш почитател. Трудовете ви върху елизабетинските писатели ми доставиха голямо удоволствие. Мога ли да добавя, че не сте точно такъв, какъвто очаквах. Искам да кажа, че сте много, много по-млад.

— Ласкаете ме. Не предполагах, че съм известен в правните учебни заведения.

— Държавният ми изпит беше по английска литература. Адам учтиво се намеси:

— Забавлявайте се. След няколко минути горе ще сервират напитки, просто следвайте тълпата. Аз имам малко работа… Радвам се, че се запознахте. И двамата сте чужденци тук в известен смисъл. В непознати места чужденците трябва да са заедно. Действува успокоително.

Погледна загадъчно Дюнойс и бързо изчезна в тълпата.

— Защо Адам смята, че трябва да говори възможно най-неразбираемо? — попита Матлок.

— Много е млад. Непрекъснато се стреми да прави впечатление. Изключително умен, но е още млад.

— Извинете, но и вие не сте древен старец. Съмнявам се, че сте много по-възрастен от Адам.

Мъжът в скъпия костюм погледна Матлок в очите и се засмя.

— Сега вие ме ласкаете — рече. — Ако цветът на лицето ми не прикриваше така добре възрастта ми, щяхте да разберете, че съм точно една година, четири месеца и шестнайсет дни по-възрастен от вас.

Матлок се вгледа в негъра занемял. Трябваше му почти цяла минута да асимилира думите на адвоката и техния скрит смисъл.