Документът на Матлок

Очите на тъмнокожия не трепваха. Отвръщаше невъзмутимо на погледа му. Накрая Матлок се окопити. — Не ми харесват тези игри.

— Хайде, хайде, нали и двамата сме тук поради една и съща причина. Да се качим горе и да пийнем… Бърбън и сода, нали? И малко лимон, ако не се лъжа.

Дюнойс тръгна през тълпата и на Матлок не му оставаше друго, освен да го последва.

Дюнойс се облегна на тухлената стена.

— Добре — каза Матлок. — Край на любезностите. Всички видяха представлението ви долу, а и аз вече няма кого да впечатлявам с бялата си кожа. Мисля, че е време за обясненията.

Бяха сами на верандата. И двамата държаха чаши.

— Ай, какви сме професионалисти! Искате ли пура? Уверявам ви, че е хаванска.

— Никакви пури. Само разговор. Дойдох тази вечер тук, защото има приятели. Почувствувах поканата като привилегия… А вие сега й придавате друг смисъл, който не ми харесва.

— Браво! Браво! — възкликна Дюнойс и вдигна чашата си. — Много добре го правите… Не се тревожете, те не знаят нищо. Може би подозират, но повярвайте ми, подозренията им са съвсем смътни.

— За какво, по дяловите, говорите?

— Изпийте питието си и да излезем на моравата.

Дюнойс гаврътна рома и Матлок машинално изпи остатъка от своя бърбън. После слязоха по стълбите на Зала „Лумумба“ и Матлок последва тъмнокожия до ствола на голям бряст. Дюнойс внезапно се обърна и сграбчи Матлок за раменете.

— Пуснете ме!

— Слушайте! Искам онзи документ! Трябва да го имам! А вие ще ми кажете къде е!

Матлок разпери ръце, за да се отскубне от Дюнойс. Но ръцете му не реагираха. Внезапно бяха станали тежки, ужасно тежки. Чу някакво свистене. Засилващо се, пронизително свистене в главата.

— Какво? Какво?… Какъв документ? Нямам никакъв документ…

— Не ставайте упорит! Знайте, че ще го намерим!… Кажете ми къде е!

Матлок усети, че го натискат към земята. Очертанията на голямото дърво над него започнаха да се въртят, а свистенето в мозъка му ставаше все по-силно. Непоносимо беше. Бореше се да свърже мислите си.

— Какво правите? Какво правите с мен?

— Документът, Матлок! Къде е корсиканският документ?

— Махайте се! — Матлок се опита да извика, но от устата му не излезе нищо.

— Сребристият документ, да пукнеш дано!

— Няма документ… Няма. Нямам документ!

— Чуйте ме! Току-що пихте. Нали помните напитката?… Току-що я допихте. Помните ли? Сега не бива да сте сам!

— Какво?… Какво? Махнете се! Смазвате ме!

— Дори не ви докосвам. Това е от питието! Току-що погълнахте три таблетки лизергинова киселина! Зле сте, докторе!… А сега кажете къде е документът!

В някаква вътрешна ниша на ума си успя да открие миг на яснота. През виещите се, обръщащи се и завихрени спирали на избухващите в мозъка му цветове видя очертанията на човека над себе си и замахна. Сграбчи бялата риза между тъмните граници на сакото и я дръпна надолу с всичката сила, която можа да събере. Вдигна юмрук и удари навеждащото се лице. След като лицето се замъгли, започна безмилостно да боксира гърлото под него. Почувствува счупването на очилата, разбра, че юмрукът му е ударил очите и заби стъклата в клатушкащата се глава.

Не знаеше колко време е продължило всичко това. Дюнойс лежеше до него в безсъзнание.

Разбра, че трябва да бяга, да се спасява. Какво беше казал Дюнойс?… „Не бива да сте сам!“ Не бива! Трябваше да намери Пат! Пат щеше да знае какво да направи. Трябваше да я намери! Химикалът в тялото му скоро щеше да задействува с пълна сила и той го знаеше. Бягай, за Бога!

Но къде? Накъде? Не знаеше пътя! Проклетият, дяволски път! Там беше улицата, той се затича по нея, но дали това бе правилният път?! Беше ли правилната посока?!

Тогава чу колата. Наближаваше завоя и шофьорът го гледаше. Гледаше го и затова побягна още по-бързо, препъна се на ъгъла, падна на паважа и пак стана. Тичаше, велики Боже, как тичаше, докато въздухът изчезна от дробовете му и вече не можеше да контролира краката си. Почувствува, че завива към широкия залив на уличното платно, което изведнъж се превърна в река — черна, воняща река, в която щеше да се удави.

Чу като в просъница писък на спирачки. Заслепиха го фарове, мъжка фигура се наведе над него и посегна към очите му. Вече не даваше пет пари за нищо. Вместо това се разсмя. Смееше се през кръвта, която бликаше по лицето и се стичаше в устата му.

Смееше се истерично, когато Джейсън Грийнбърг го внесе в колата.

Изведнъж земята, светът, планетата, галактиката и цялата слънчева система обезумяха.

Десета глава

Нощта беше истинска агония.

Утрото внесе известна доза реалност, по-малко за Матлок, отколкото за двамата, седнали от двете страни на леглото му. Джейсън Грийнбърг, с ръце спокойно скръстени в скута, го погледна с големите си тъжни очи. Патриша Балантайн държеше студена кърпа на челото на Матлок.

— Хубава вечер са ти устроили, приятелче.

— Шшт! — прошепна момичето. — Оставете го.

Очите на Матлок обиколиха стаята. Беше в апартамента на Пат, в нейната спалня, в нейното легло.

— Дадоха ми киселина.

— Вече знаем… Извикахме лекар, докарахме го от Личфийлд. Той е симпатягата, чиито очи се опита да извадиш. Не се безпокой, наш служител е.