Документът на Матлок

— Не, разбира се.

— Добре.

Джони изчезна в тълпата при купата с пунш. Адам се усмихна.

— Това е лека ромова напитка с лимонада и сок от червени боровинки. Не е лоша… Благодаря ви, че дойдохте. Говоря сериозно.

— За мен поканата беше изненада. Мислех, че тези ритуали са за Много тесен кръг.

Джони се върна с чаша пунш „Суахили“ за Матлок.

— Знаете ли какво? Брат Дейвис, тоест Бил Дейвис, каза, че сте го предупредили за опасността да го изключите за слаб успех, а в средата на семестъра сте му писали отличен.

— Брат Дейвис си размърда дебелия задник и започна да учи. — Матлок погледна към Адам Уилямс. — Не възразявате срещу такъв вид подкрепа от страна на белите, нали?

Уилямс се усмихна широко и сложи ръка върху рамото на Матлок.

— Не, сър, бвана17… В тази област вие управлявате цар-Соломоновите мини. Брат Дейвис е дошъл тук да учи колкото може повече и да напредне, доколкото му позволяват възможностите. По това няма спор. Не щадете брата.

— Вие наистина ме плашите. — Матлок говореше с лекота, каквато не усещаше.

— Няма защо. Аз съм само един прагматик… Трябва да се погрижа за последните приготовления. Ще се видим пак.

Уилямс поздрави един минаващ студент и тръгна през тълпата към стълбите.

— Елате, мистър Матлок. Ще ви покажа обновленията.

Джони поведе Матлок към бившата зала на „Алфа Делта Фи“.

В морето от тъмнокожи лица Матлок съзря съвсем малко недоверчиви и враждебни погледи. Може би по-здравите, отправени към него, не бяха толкова открити, колкото биха били вън, в градчето, но в общи линии присъствието му беше прието. За миг си помисли, че ако знаеха защо е дошъл, обитателите на Зала „Лумумба“ щяха да се нахвърлят гневно върху него. Беше единственият бял.

Обновленията в залата бяха драстични. Изчезнали бяха широките ламперии от тъмно дърво, дебелите дъбови седалки под големите катедрални прозорци и тежките солидни мебели от тъмночервена кожа. Залата беше превърната в нещо съвсем различно. Арковидните прозорци не съществуваха. Горните им части бяха квадратни, заобиколени от черни дюбели, които приличаха на дълги правоъгълни пукнатини. От прозорците към стените се простираха груби ивици тънко бамбуково дърво, лакирани до блясък. Същото покритие имаше и на тавана: хиляди лъскави сламки се събираха към центъра. В средата се виждаше голям кръг, с диаметър може би един метър, в който беше поставена плътна плоча от зърнесто стъкло. От него бликаше ярка жълтеникавобяла светлина, чийто поток се разбиваше на капки над залата. Мебелировката, която се виждаше през масата от тела, се състоеше от различни ниско срязани дънери с разнообразна форма, поставени на къси крака — Матлок реши, че това са масите. Вместо столове имаше дузина възглавници с ярки цветове, разхвърляни до стените.

Не му трябваше много време да осъзнае ефекта.

Залата на „Алфа Делта Фи“ беше успешно превърната в копие на голяма сламена африканска колиба. Присъствуваше и ослепителното екваториално слънце, пръскащо лъчи през отдушника.

— Забележително! Наистина забележително. Сигурно ви е отнело месеци.

— Почти година и половина — рече Джони. — Много е приятно, отпуска нервите. Знаете ли, че редица преуспяващи дизайнери започват да се занимават с този вид дейност — „назад към природата“. Много е функционално и лесно се поддържа.

— Това изказване има опасния тон на оправдание. Няма за какво да се оправдавате. Страхотна е.

— Та аз не се оправдавам. Адам твърди, че в примитивното има известно величие. Едно гордо наследство.

— Адам е прав. Само че не е първият, който го е забелязал.

— Моля ви, мистър Матлок, не ни подценявайте…

Матлок изгледа Джони над ръба на чашата с пунш „Суахили“. Ех, помисли, колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

„Съзаклятническата стая“ на „Алфа Делта Фи“ бе издълбана в подземията на най-отдалечения край на къщата на братството. Беше построена в началото на века, когато възпитаници с впечатляващо потекло влагаха внушителни суми в хобита като тайни общества и братства. Тази дейност прокарваше и пропагандираше определен начин на живот, но същевременно го бе запазила само за избраници.

Хиляди младежи с колосани яки бяха „посвещавани“ в подобното на храм заграждение, бяха шепнали тайни молитви, разменяли скришом ръкостискания, обяснявани им със сериозни физиономии от по-възрастни деца, клели се бяха до смърт да изповядват избраната вяра. А след това се бяха напивали и бяха повръщали по ъглите.

Матлок си мислеше всичко това, докато наблюдаваше ритуала. И той е не по-малко детински и не по-малко нелеп от сцените, вече разигравани в тази зала, реши той. Може би физическите му аспекти бяха по-брутални по своето съдържание, но и церемонията се коренеше не в изящните стъпки на танца, а в дивите, животински молитви към примитивни богове. Молитви за сила и оцеляване. Не молби за непрекъсната привилегированост.