Документът на Матлок

— Случайна покана. Случайно получена след няколко бири в „Африканската общност“. Поканен съм на сценичен вариант на оригинални африкански ритуали. Довечера в десет, в подземието на Зала „Лумумба“. Преди беше седалище на студентското братство „Алфа Делта“16. Мога да ви уверя, че доста бели членове на епископалната църква се обръщат в гробовете си по този повод.

— Пак не ви разбирам, докторе.

— Защо не сте си научили урока… Зала „Лумумба“ фигурира на видно място във вашия списък.

— Съжалявам. Ще ми се обадите ли утре сутринта?

— Да.

— Ще ти викам Джим, ако ме наричаш Джейсън.

— Съгласен, макар и без целувка.

— Добре. Поупражнявай се още малко. Ще поиграем, когато всичко това свърши.

— Готово.

Грийнбърг излезе. Огледа тесния коридор в двете посоки, доволен, че няма жива душа — никой не го беше видял на влизане и на излизане от корта. От стените се чуваше непрекъснато тупкане. Всички кортове бяха заети. На завоя към преддверието Грийнбърг се зачуди защо спортните зали в Карлайл са толкова оживени в единайсет часа сутринта. В неговия университет не беше така, поне преди петнайсет години. Единайсет часа сутринта беше време за занятия.

Чу особен звук, който не приличаше на удар с топка в плътно дърво, и бързо се обърна.

Никой.

Влезе в голямата зала и пак се обърна. Никой. Бързо излезе.

Звукът, който беше чул, бе от заяла брава. Идваше от вратата до корта на Матлок. От нея излезе човек, който също като Грийнбърг преди по-малко от минута огледа тесния коридор. Но вместо да остане доволен, че няма никой, се разтревожи. Упоритата брава му попречи да види кой се срещна с Джеймс Матлок.

Вратата на четвърти корт се отвори и в коридора се появи Матлок. Човекът на два-три метра от него се стресна, вдигна пешкира към лицето си и отмина с кашлица.

Но не беше достатъчно бърз. Матлок го позна.

Беше снощният полицай — същият, който го нарече „докторе“ и който не се съмняваше, че безредиците в студентското градче са причинени от дългокоси типове.

Матлок се загледа в отдалечаващата се фигура.

Девета глава

Над голямата готическа врата при внимателно вглеждане или при падане на слънчевите лъчи под определен ъгъл можеше да се види неясен отпечатък на гръцките букви „Алфа“, „Делта“, „Фи“. Бяха издълбани преди десетки години и никаква обработка с пясък под налягане или студентски вандалщини не можеха да ги заличат напълно. Къщата на братството „Алфа Делта Фи“ имаше съдбата на други подобни сгради в Карлайл. Нейната поредица от директори не можа да намери сили да приеме неизбежното. Къщата беше продадена на негрите — с цялото имущество, с пробития покрив и тежката ипотека.

Тъмнокожите се бяха справили добре, дори изключително добре с това, което имаше да се върши. Овехтялата къща беше ремонтирана отвън и отвътре. Всичко, което напомняше за бившите й собственици, бе заличено, доколкото беше възможно. Десетките потъмнели фотографии на достопочтени възпитаници на Карлайл бяха заменени с портрети на революционери африканци и латиноамериканци. В древните зали се бяха настанили произведения на примитивното африканско изкуство — маски на плодородието, копия, щитове, животински кожи, потопени в червена боя.

На Матлок не се наложи да използува месинговото чукче, монтирано до гротескната желязна маска, окачена на ръба на рамката на вратата. Голямата врата се отвори още с приближаването му и един студент го поздрави с белозъба усмивка.

— Надявам се, че ще изтърпите ритуала. Без това не може.

— Благодаря, Джони. Не бих го пропуснал за нищо на света. — Матлок влезе и вниманието му веднага беше привлечено от огромното количество запалени свещи във вестибюла и околните стаи. — Прилича на опело. Къде е ковчегът?

— По-късно. Изчакайте и ще видите.

Към тях приближи негър, в когото Матлок позна един от екстремистите на студентското градче. Косата на Адам Уилямс беше дълга, подстригана в африкански стил, в полукръг около главата му. Чертите му бяха изострени.

— Добър вечер — каза Уилямс със заразителна усмивка. — Добре дошли.

— Благодаря. — Ръкуваха се. — Обстановката е доста погребална. Тъкмо питах Джони къде е ковчегът.

Уилямс се засмя. Очите му бяха интелигентни, а усмивката — неподправена, без следа от високомерие. Отблизо не си личеше пламенността, която той излъчваше от трибуната. Матлок не беше изненадан. Колегите му от факултета, които преподаваха на Уилямс, често споменаваха кроткото му добродушно държане. Съвсем различен от облика, който бързо се превръщаше в национален символ.

— О, Господи! В такъв случай ние разваляме атмосферата! Поводът е щастлив. Може би е малко отблъскващ, но по същество е весел.

— з май че не разбирам — усмихна се Матлок.

— Когато един юноша от племето достига възрастта на мъжествеността, началото на активния, отговорен живот, това е време за ликуване. Никакви ковчези, никакви тъжни савани.

— Точно така! Точно така, Адам — възкликна възторжено момчето на име Джони.

— Защо не донесеш на мистър Матлок от питието, братко? — Обърна се към Матлок. — До края на церемонията всички пият едно и също — нарича се пунш „Суахили“. Имате ли нещо против?