Документът на Матлок

Внезапно се изправи. Тогава не му беше направило впечатление, но сега изведнъж го осъзна. Грубоватият, но величествено вежлив полицай, чиито примитивни детективски възможности се съсредоточаваха върху дългокосите типове, се беше обръщал към него с „мистър“ по време на близо двучасовото полицейско разследване. Но на тръгване, когато така обидно спомена за вероятността Матлок да укрива информация, го нарече „докторе“. „Мистър“ беше нормално. „Докторе“ — съвсем необичайно. Никой извън академичните среди, а и там доста рядко, не го наричаше „докторе“. Изобщо не бе прието да се обръщат така към докторите по философия. Повечето носители на тази титла смятаха обръщението за безсъдържателно, изискваха го само безсъдържателните.

Защо полицаят го нарече така? Та той не го познаваше, претендираше, че не го е виждал. Откъде може един полицай да знае, че въобще има право на обръщението „докторе“?

Докато седеше, Матлок се зачуди дали комбинираните усилия и напрежението през нощта не казваха думата си. Дали не откриваше нелогични значения там, където ги нямаше? Не беше ли напълно вероятно полицията в Карлайл да има списък на факултета и дежурният сержант или онзи, който е приел повикването, да свери името му със списъка и съвсем естествено да научи титлата му? Дали не поставяше полицая на ниво невежество само защото презираше предразсъдъците му?

Много неща бяха възможни.

И смущаващи.

Матлок се отпусна на дивана и затвори очи.

В началото шумът достигна до него като слабо ехо от дъното на дълъг тесен тунел. После му заприлича на бърз непрестанен тропот. Тропот, който не спираше, а ставаше все по-силен и по-силен.

Отвори очи и видя неясната светлина, падаща от двете настолни лампи срещу дивана. Краката му бяха подвити, вратът му потен от допира до грубата повърхност на кадифената тапицерия. Добре, че от счупения прозорец полъхваше прохладен ветрец.

Тропането продължи — звук на плът, удряща дърво. Идваше откъм антрето, от външната врата. Спусна крака на пода и усети, че стъпва като на карфици и иглички. Изправи се с усилие.

Тропането и чукането се усилиха. Чу и глас:

— Джейми! Джейми!

Запъти се тромаво натам.

— Идвам!

Стигна до вратата и бързо я отвори. Патриша Балантайн, облечена с шлифер, под който се виждаше копринена пижама, се втурна в апартамента.

— За Бога, Джейми, откога се мъча да ти телефонирам!

— Тук съм. Телефонът не е звънял.

— Знам. Накрая се свързах с централата и ми казаха, че е повреден. Взех на заем кола и пристигнах възможно най-бързо…

— Не е повреден, Пат. Полицията беше тук и един поглед наоколо ти стига да разбереш защо. Те го използуваха поне десетина пъти.

— О, Боже!

Момичето мина покрай него в разхвърляната стая. Матлок отиде до телефона, вдигна слушалката, но бързо я отдръпна от ухото си, когато от нея запищя пронизителният звук на откачения апарат.

— Спалнята! — рече той, остави слушалката и отвори вратата на спалнята.

Телефонът беше на леглото върху разрязаните останки от дюшека. Слушалката беше свалена и мушната под възглавницата, която заглушаваше дрезгавия звук на прекъснатата връзка. Някой бе пожелал телефонът да не звъни.

Матлок се помъчи да си спомни кой беше влизал в стаята. Общо взето, повече от десет души. Пет-шест полицаи — цивилни и униформени, съседи, няколко закъснели минувачи, забелязали полицейските коли и дошли да видят какво става. Всичко беше замътено в съзнанието му. Не можеше да си спомни лицата.

Постави телефона на нощната масичка и усети, че Пат стои до вратата. Надяваше се, че не е видяла как маха възглавницата.

— Сигурно някой го е обърнал при разтребването — каза с искрено раздразнение. — Много неприятно, дето ти се е наложило да вземеш на заем кола… Защо? Какво се е случило?

Тя не отговори. Вместо това се обърна и огледа дневната.

— Какво е станало?

Матлок си припомни речника на полицая.

— Наричат го „влизане с взлом“. Полицейски израз за предизвикан от човека разрушителен ураган. Кражба. Обират ме за първи път в живота ми. Интересно е като жизнен опит. Изглежда са се ядосали, че не е имало нищо ценно и са унищожили всичко… А ти защо дойде?

Тя заговори кротко, но от напрежението в гласа й Матлок разбра, че е силно уплашена:

— Преди около два часа, точно в четири без петнайсет, иззвъня телефонът ми. Човекът — беше мъж — търсеше теб. Аз спях и предполагам, не съм говорила свързано, но се престорих на силно разгневена, дето допуска, че си при мен… Не знаех какво да правя… Обърках се…

— Добре, разбирам. После?

— Каза, че не ми вярва. Че съм лъжкиня. Аз… аз бях толкова смаяна, че някой може да ми се обажда по това време, в четири без петнайсет, и да ме нарича лъжкиня… Обърках се…

— И какво му каза?

— Въпросът не е какво казах аз, а какво каза той. Каза ми да ти предам да… „не се криеш зад хоризонта“ и „да не осветяваш кълбото ни от другата страна“. Повтори го два пъти! Каза, че е груба шега, но ти ще я разбереш. Беше много страшно!… Разбираш ли какво е имал предвид?

Матлок влезе покрай нея в дневната. Затърси цигарите си, като се стараеше да запази спокойствие. Тя го последва.

— Какво е искал да каже?