Документът на Матлок

Кого щяха да убиват? Колко души ще доведе Нимрод и как ли ще са въоръжени? Ще дойде ли самият Нимрод? Ще му върне ли живо и здраво момичето, което обичаше? И ако Нимрод я доведе, ако накрая види отново Пат, нямаше ли и двамата да паднат при кръвопролитието, което положително щеше да последва?

Кой беше Нимрод?

Дъхът му спря. Мускулите на ръцете и краката му се свиха спазматично, втвърдени от страх. Стисна здраво очи — не знаеше дали се ослушва, или се моли, въпреки че разбиранията му изключваха съществуването на всевишна сила. И се ослушваше, както беше с плътно затворени очи, докато накрая дочу…

Най-напред един, а след него втори автомобил свиха от шосето и навлязоха в страничния път, водещ към входа на „Чешърската котка“. И двете коли се движеха с голяма скорост, гумите им изскърцаха на завоя към паркинга на ресторанта.

След това всичко утихна отново. Дори птиците се смълчаха, отникъде не долиташе звук.

Матлок отстъпи назад в беседката и се притисна към решетъчната й ограда. Заслуша се напрегнато. Нищо.

Тишина. И все пак не! Все пак чу звук, толкова приглушен и неумолим, че можеше да мине за шумолене на листа.

Беше стържещ звук. Неуверено, прекъсващо се постъргване по пътеката пред него — една от пътеките, скрити между дърветата, водещи към каменното му убежище.

В началото беше едва доловимо, незаслужаващо внимание. След това стана по-ясно, малко по-уверено, малко по-отчетливо и дочу тих измъчен стон, който прониза мозъка му:

— Джейми… Джейми? Джейми, моля те…

Молбата в гласа, името му, всичко премина в ридание. Почувствува гняв, какъвто не беше изпитвал през живота си. Захвърли пакета, очите му се заслепиха от сълзи на ярост. Втурна се навън от защитната рамка на бялата беседка и извика, изкрещя така, че гласът му стресна птиците и те излетяха от дърветата, от беззвучните си убежища:

— Пат! Пат! Къде си? Пат, Боже мой, къде си? Къде?

Риданията — от облекчение и болка — се засилиха.

— Тук. Тук съм, Джейми! Нищо не виждам.

Ориентира се по посоката на гласа и хукна по средната тухлена пътека. Видя я по средата, до дънера на едно дърво, свита на земята. Беше коленичила, забила бинтована глава в земята. Бе паднала. По врата й се стичаха струйки кръв — шевовете на главата й се бяха разтворили.

Дотича до нея и внимателно повдигна главата й.

Под бинтовете беше намотан на пластове осемсантиметров лейкопласт, залепен безжалостно върху клепачите й и опънат през слепоочието. Само ако опиташе да го махне, щеше да й причини неимоверна болка.

Пристисна я към себе си, като не спираше да повтаря името й.

— Сега всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи…

Повдигна я нежно от земята и притисна лицето й към своето. Не спираше да повтаря утешителните думи, които бликаха през заслепяващия го гняв.

Внезапно, без предупреждение невиждащото момиче изкрещя, като напрегна измъченото си тяло:

— Дай им го, за Бога! Каквото и да е, дай им го!

Поведе я, препъваща се, по тухлената пътека назад към беседката.

— Добре, добре, мила…

— Джейми, моля те! Не им позволявай да ме докоснат пак! Никога!

— Няма, мила. Никога, никога…

Бавно положи момичето на земята, върху меката пръст зад камъните.

— Махни лейкопласта! Моля те, махни го! — ]Не мога сега, мила. Много ще те боли. След малко… — Не ме интересува! Не мога да търпя повече! Какво можеше да направи? Какво трябваше да направи? О, Боже!

Погледна зад беседката. Пакетът лежеше на земята, където го беше захвърлил.

Вече нямаше избор. Нищо не го интересуваше.

— Нимрод!… Нимрод! Излез! Доведи проклетата си армия! Ела и си го вземи! Тук е!

В последвалото мълчание чу стъпки.

Ясни, уверени, отчетливи.

На средната пътека се появи Нимрод.

На ръба на каменния кръг стоеше Ейдриън Сийлфонт.

— Съжалявам, Джеймс.

Матлок отпусна главата на момичето на земята. Умът му отказа да осмисли видяното. Шокът му беше толкова пълен, че не му идваха думи, не можеше да проумее ужасния, невероятен факт. Изправи се бавно на крака.

— Дай ми го, Джеймс. Имаме уговорка. Ние ще се погрижим за вас.

— Не… Не. Не ви вярвам! Не може да бъде! Не може да бъде… — Може.

Сийлфонт изщрака с пръстите на дясната си ръка, беше сигнал.

— Не… Не! Не! Не! — Матлок усети, че крещи. Момичето също изкрещя. Той се обърна към Сийлфонт. — Казаха ми, че са ви отвлекли! Мислех, че сте мъртъв! Обвинявах себе си за смъртта ви!

— Не бях отвлечен, бях ескортиран. Дай ми дневника. — Ядосан, Сийлфонт отново щракна с пръсти. — И корсиканския документ. Доколкото знам, и двата са у теб.

Чу се сподавена кашлица, изхриптяване, прекъснато възклицание. Сийлфонт хвърли бърз поглед зад себе си и остро подвикна на невидимите си войски:

— Излезте!

— И все пак — защо?

— Защото бяхме принудени. Аз бях принуден. Нямах изход.

— Не сте имали изход? — Матлок не можеше да повярва на ушите си. — Откъде?