Документът на Матлок

— От катастрофата! Бяхме на ръба на финансовия крах! Последните ни ресурси бяха изчерпани, нямаше към кого да се обърнем. Моралното разложение беше пълно, неизгодно бе да се удовлетворяват молбите на университетите за допълнителни средства. Бяха се превърнали в бреме за бюджета на страната. Единственият изход бе да поемем ръководството… над онези, които корумпираха. Направихме го и ето че оцеляхме.

Въпреки пълното объркване Матлок видя как от отделните парченца на мозайката се очертава пълната картина. Неизвестните цифри на непознатия шифър, заключващ сейфа, се наместиха и тежката стоманена врата се открехна… Необикновените приходи на Карлайл… Но работата не се ограничаваше само с Карлайл — Сийлфонт току-що го каза. Молбите за финансова помощ се бяха превърнали в бреме! И бе започнато набиране на средства.

Навсякъде!

Всички университети продължаваха да призовават за допълнителни дарения, но напоследък без паниката, без заплахите за финансов крах, които бяха тема на стотици минали кампании в десетки колежи и университети.

Неволно се натрапваше изводът, ако някой изобщо си правеше труда да се замисли, че кризата е отминала. Върнало се бе нормалното положение.

Ала не. Нормалното бе станало извращение.

— О, Господи! — тихо произнесе Матлок, вцепенен от ужас.

— Бог не ни помогна, уверявам те — отвърна Сийлфонт. — Нашите постижения са изцяло дело на ръцете човешки. Погледни какво сме сега. Независими! Силите ни се множат. След пет години всички университети в Североизточните щати ще бъдат част от самоиздържаща се независима федерация!

— Вие сте болни… Вие сте злокачествен тумор!

— Но ние оживяхме! Изборът всъщност не беше толкова труден. Никой не се опитваше да спре хода на събитията. Най-малко ние… Просто преди десет години взехме решение да подменим основните играчи.

— Но вие, именно вие…

— Да. Сполучлив избор, нали?

Сийлфонт отново се обърна в посока на ресторанта, към спящия хълм със старите пътеки и извика:

— Казах ви да дойдете! Няма от какво да се боите. На нашия приятел му е безразлично кои сте. Той скоро ще замине оттук… Нали, Джеймс?

— Вие сте си изгубили ума! Вие сте…

— Нищо подобно. Няма по-нормален човек от мен. Нито по-практичен… Историята се повтаря, би трябвало да знаеш това. Тъканта на обществото се разлага и то се разделя на враждуващи до смърт лагери. Не се залъгвай от спокойствието, което цари наоколо. Ако драснем по повърхността, ще рукне кръв.

— Вие карате тази кръв да се лее!

— Точно обратното! Вие сте надуто самодоволно магаре! — Очите на Сийлфонт го гледаха с хладна ярост, в гласа му звучеше унищожителен сарказъм. — Кой ви дава правото да произнасяте присъди? Къде бяхте, когато хора като мен се сблъскваха с реалната перспектива да затворят вратите на университета! Стояхте си на топличко, ние ви закриляхме… А призивите ни оставаха без отговор. Никой не се интересуваше от нашите нужди.

— Не сте опитали достатъчно упорито да направите нещо

— Лъжец! Глупак! — Сийлфонт вече крещеше. Приличаше на луд човек. Или може би на изтерзан? — Какво ни беше останало? Дарения? Съкращения? Има други, по-жизнеспособни стимули за събиране на данъци! Фондации? Дребнави тирани с кокоши мозъци… Правителството? Слепци! Мръсници, които се продават! Ние нямахме пари, за да купим гласове! За нас системата се беше сринала! Ние загивахме… И никой не го знаеше по-добре от мен. Години наред… просия, молби, ръце, протегнати към невежи хора и към надутите им благотворителни комитети… Всичко беше безнадеждно, ние умирахме. И пак никой не ни чуваше! И винаги… винаги иззад отсрочките и благовидните предлози надничаше издевателски прикритата насмешка, че сме слаби, от Бога обидени… В края на краищата… ние бяхме само някакви си там учители, а не производители на материални ценности.

Гласът на Сийлфонт внезапно зазвуча по-ожесточено, по-убедително:

— Така че, млади човече, сега сме производители. Системата е обречена и с право. Лидерите на нищо не се учат. А я виж младежта! Тя намери изход. Младите разбраха. И ние ги включихме… Съюзът ни не е случаен.

Матлок, онемял, само следеше Сийлфонт. Нима беше вярно. „Виж младежта…“ Гледай и се учи! Гледай и се пази! „Водачите на нищо не се научават…“ О, Господи! Така ли беше? Така ли стояха нещата? Нимродовци и дюнойсовци. „Федерации“ и „елитни отряди“. Нима всичко се повтаряше?

— А сега, Джеймс, къде е писмото, за което си споменал?

— Писмо ли? Какво писмо?

— Онова, което трябва да бъде пуснато тази сутрин. Сега вече ще му попречиш да замине, нали?

— Не разбирам.

Матлок се мъчеше отчаяно да събере мислите си. — У кого е писмото? — Какво писмо?

И още докато произнасяше думата, разбра, че не казва каквото трябва, но не можеше да се овладее. Не можеше да млъкне и да помисли, просто не беше в състояние.

— Значи писмо няма! Няма… изявление, напечатано и готово за изпращане в десет сутринта! Ти излъга!

— Излъгах… Излъгах.

Силите съвсем го напуснаха. Да става каквото ще става.

Сийлфонт тихо се изсмя. Не беше неговият смях, който Матлок беше свикнал да чува. Прозвуча жестокост, каквато не беше забелязал преди.