Документът на Матлок

— Нали ви казах, Матлок — това е замяна. — Гласът беше мазен, но в него се прокрадваше нотка на отчаяние. „Кобрата“ на Дюнойс се държеше непредсказуемо. — Най-обикновена замяна. Не забравяйте, че нашият приятел има нужда от онова, което сте намерили.

— Не съм забравил. — Мисълта на Матлок препускаше бясно. Разбра, че трябва да продължи с истерията, със своята непредсказуемост. И да промени мястото, да го промени така, че да не го заподозрат. Ако Нимрод стане подозрителен, Дюнойс ще осъди Пат на смърт. — А вие кажете на нашия приятел да не забравя, че съм написал показания и те са в плик, адресиран до Вашингтон!

— Той знае, за Бога! Искам да кажа… разтревожен е, разбирате какво искам да кажа. Значи ще се видим на игрището, нали? След един час.

Сега беше моментът. Може би нямаше да има друг.

— Не! Почакайте малко… Няма да ида в градчето! То се наблюдава от агенти на Вашингон! Те са навсякъде! Ще ме арестуват!

— Няма, няма…

— Откъде, по дяволите, знаете?

— Там няма никой. Всичко е наред. Успокойте се, моля ви. — Лесно ви е да говорите, а мен питате ли ме? Не, аз ще ви кажа къде…

Говореше бързо, несвързано, уж че мисли отчаяно, докато говори. Най-напред домът на Херън, но преди гласът да се съгласи или да откаже, сам го отхвърли. После спомена товарната гара и веднага намери причини да се откаже и от нея.

— Хайде, по-спокойно — каза гласът. — Та това е проста сделка…

— Ресторантът! Дето е извън града. „Чешърската котка“. Зад ресторанта има градина…

Човекът явно се обърка и Матлок разбра, че добре е играл ролята. Спомена за последен път дневника и показанията си и тръшна слушалката.

Стоеше изтощен в кабината. Въпреки утрешната прохлада по лицето му се стичаше пот.

— Добре се справихте — каза командирът. — Дочух, че противникът ви беше избрал университета. Умен ход от негова страна. Но и вие се справихте много добре, сър.

Матлок гледаше униформения негър, благодарен за похвалата и не по-малко впечатлен от своята изобретателност.

— Не знам дали бих могъл да го направя пак.

— Разбира се, че можете — отговори негърът и поведе Матлок към колата. — Голямото напрежение активизира паметта и тя започва да действува като компютър. Търси, отхвърля, взема решения — и всичко това става мигновено. До момента на паниката, разбира се. Правени са интересни проучвания върху различните прагови състояния.

Бяха стигнали до колата. Настаниха се вътре. Колата се люшна напред и зафуча по шосето, оградена от другите два автомобила.

— Ще се отправим към ресторанта по диагонал по черните пътища между фермите — обади се шофьорът. — Ще приближим откъм югоизток и ще ви оставим на стотина метра от пътеката, която използуват работещите в ресторанта. Тя води към черния вход. Ще ви я покажем. Тръгнете направо към онази част от градината, където е голямата бяла беседка и езерцето със златните рибки. Знаете ли го?

— Да. Но вие откъдето го знаете

Шофьорът се усмихна.

— Не съм ясновидец. Докато говорехте по телефона, аз се свързах по радиото с нашите хора. Вече всичко е готово. Чакаме ги. Помнете, бялата беседка и езерцето… Ето бележника и плика.

Шофьорът бръкна в джоба на вратата до себе си и извади дневника на Херън. Пликът беше прикрепен към него с дебел ластик.

— Ще бъдем там след по-малко от десет минути — додаде командуващият, като се намести по-удобно.

Матлок го погледна. Към крака му беше привързан, по-скоро пришит, кожен калъф. Не го бе забелязал преди и сега разбра защо. Ножът с кокалена дръжка, който стърчеше отвътре, беше пъхнат съвсем скоро. Калъфът криеше острие, дълго най-малко двайсет и пет сантиметра.

Елитният отряд на Дюнойс беше в пълна бойна готовност.

Трийсет и пета глава

Стоеше до високата бяла беседка. Слънцето се беше издигнало високо, гората още тежеше от мъгла, която отразяваше мътно ранната утринна светлина. Пред него новоразлистилите се дървета оформяха пътеките като коридори в това мирно убежище. Имаше няколко мраморни скамейки, блестящи от падналата роса. От средата на просторна градинка се носеше бълбукането на изкуствено езерце със златни рибки. Птиците поздравяваха слънцето, преди да литнат да търсят храна.

Мислите на Матлок се върнаха към „гнездото на Херън“, към непристъпната зелена стена, която делеше стареца от външния свят. Има някакво сходство, мислеше той. Може би не е случайно, че всичко ще свърши именно на такова място.

Запали цигара, но я угаси само след две дръпвания. Притискаше бележника към гърдите си, като че ли беше непробиваем щит, рязко обръщаше глава по посока на всеки звук и част от живота му угасваше с всяко движение.

Къде ли бяха хората на Дюнойс? Къде се беше скрил елитният отряд? Дали го наблюдаваха и тихичко се смееха на нервните му жестове, на тъй очевидния му страх? Или бяха залегнали зад дърветата, притиснати към земята, готови да скочат, да убиват?