Документът на Матлок

— Хитро си го измислил. Но си безкрайно слаб човек. Знаех го от самото начало. Затова се спряха на теб правителствените агенти — защото нямаш твърди убеждения. Те го наричат „приспособимост“. Но аз знаех, че това е просто безхарактерност. От теб можем да очакваме само празни приказки. Ти си типично явление. — Сийлфонт се обърна и произнесе през рамо. — Ей, вие там! Доктор Матлок няма да разкрие никакви имена. Излезте от дупките си, зайци такива!

— Оох…

Гърленият вик беше кратък и само подчерта тишината и спокойствието. Сийлфонт рязко се обърна.

Чу се друго хриптене — такъв звук издава човек, когото душат. Още един, съпроводен от кратък вик. — Кой е? Кой е там?

Сийлфонт се втурна към пътеката, откъдето се чу последният звук, но замръзна на място от ужасяващия писък, внезапно прекъснал в противоположния край. Хукна обратно, зараждаща се паника започна да разклаща самообладанието му.

— Кой е там? Къде сте всички? Елате тук!

Отново тишина. Сийлфонт се втренчи в Матлок.

— Какво си направил? Какво си направил, нищожество такова? Кого си довел със себе си? Кой е там? Отговори ми!

Дори и да можеше, Матлок нямаше защо да отговаря. На пътеката в далечния край на градината се появи Джулиан Дюнойс. — Добро утро, Нимрод.

Очите на Сийлфонт изхвръкнаха от орбитите.

— Кой сте вие? Къде са моите хора?

— Казвам се Жак Деверо, Хейсу Домие, Джулиан Дюнойс — изберете си име. Не можете да се мерите с нас. Имахте със себе си десет души, а аз — осем. Но не сте равностойни противници.

Вашите хора са мъртви, а какво ще правим с труповете им, не е ваша работа.

— Кой сте вие?

— Ваш враг.

С едно движение на лявата ръка Сийлфонт разкопча сакото си и бръкна вътре с дясната. Дюнойс извика предупреждаващо и Матлок изведнъж се хвърли върху човека, комуто се бе прекланял цели десет години. Метна се към него, обзет само от една мисъл, само с една цел, дори ако тя струваше живота му.

Да го убие.

Съвсем отблизо видя изкривеното му от страх лице. Заби в него десния си юмрук, с нокти раздра плътта и усети как от обезобразената уста потече кръв.

Чу оглушителен взрив и остра болка прониза лявото му рамо. Но вече не можеше да спре.

— Оставете го, Матлок; За Бога, оставете го!

Насила го издърпаха. Големи, черни, мускулести ръце. Хвърлиха го на земята, тежките ръце го притискаха. Тогава чу писъците, ужасни писъци на болка, чу името си, отново и отново:

— Джейми!… Джейми!… Джейми!

Събра сетни сили и яростно се хвърли напред. Мускулестите черни ръце не очакваха това, той започна да нанася съкрушителни ритници накъдето видеха очите му.

За няколко кратки секунди успя да се освободи. Хвърли се напред, ръцете и коленете му се обелиха от острите камъни. Не разбираше какво става с него, какво означава пронизващата болка, която се разливаше по цялата му лява страна. Знаеше само, че трябва да се добере до момичето, изживяло такива мъчения заради него.

— Пат!

Болката стана непоносима. Падна отново, но успя да хване ръката й и двамата, стиснали ръце, отчаяно се мъчеха да се утешат един друг с пълното съзнание, че тази минута е може би последната в живота им.

Изведнъж ръката на Матлок стана безчувствена.

Обви го тъмнина.

Отвори очи и видя коленичилия пред него едър негър. Бяха го подпрели на мраморната скамейка. Ризата му бе съблечена, лявото му рамо пулсираше.

— Сигурен съм, че болката е по-сериозна от раната — рече негърът. — Лявата ви страна е била натъртена в автомобила, а куршумът е минал под левия раменен хрущял. Затова болката е толкова остра.

— Сложихме ви местна упойка. Сигурно ще ви олекне — обади се Джулиан Дюнойс отдясно. — Откарахме мис Балантайн на лекар. Той ще махне лейкопласта. Тъмнокож е и е наш симпатизант, но не чак дотам, че да му поверим мъж с рана от огнестрелно оръжие. Повикахме по радиото нашия лекар от Торингтън. След двайсет минути ще е тук.

— Защо не го изчакахте да прегледа и Пат?

— Честно казано, защото трябва да поговорим с вас. Кратко, но поверително. Второ, за нейно добро, лейкопластът трябва да се махне час по-скоро.

— Къде е Сийлфонт?

— Изчезна. Друго няма да научите. Никога. Важно е да го разберете. Защото, ако се наложи, ще изпълним заканата си по отношение на вас и на мис Балантайн. Но не ни се иска… Не сме врагове.

— Грешите. Врагове сме.

— В крайна сметка може би. Изглежда, че е неизбежно. Но сега си помогнахме в труден момент. Признаваме го. Вярваме, че и вие го признавате.

— Да.

— Може би дори нещо понаучихме един от друг. Матлок погледна негъра в очите.

— Сега разбирам нещата по-добре. Но не знам какво вие бихте научили от мен.

Дюнойс се засмя добродушно.

— Научих, че отделната личност със своите действия, със своята смелост, ако щете, може да се извиси над общоприетите представи.

— Не ви разбирам.

— Помислете и ще разберете.

— Какво ще стане сега? С Пат? С мен? Ще ме арестуват, щом ме зърнат.