Документът на Матлок

— Може би, но не ни върши работа. Психологически не е издържан. Ще се наруши линията на поведение на беглеца. «Гнездото на Херън» е източник на неговия страх. Не би се върнал там… Трябва ни друго място.

Обади се Уилямс. Беше все още несигурен, все още нащрек — явно се страхуваше да се свърже окончателно със света на Дюнойс.

— Мисля, че може би…

— Какво, брат Уилямс? Какво мислиш?

— Професор Матлок често обядва в ресторант «Чешърската котка».

Матлок рязко обърна глава към черния радикал. — И вие ли? И вие ли сте ме следили?

— Доста често. Самите ние не посещаваме такива места. Ще бием много на очи.

— Продължавай, братко — намеси се Дюнойс. — «Чешърската котка» е на шест километра от Карлайл, малко встрани от шосето, но може да се стигне и по няколко черни пътища. Около ресторанта има дворчета и градинки, в които се обядва през лятото. Зад тях е гора.

— Сега там има ли някой?

— Струва ми се, че само нощен пазач. Не отварят преди един часа. Едва ли чистачките и готвачите се появяват там преди девет и половина десет.

— Отлично. — Дюнойс погледна часовника си. — Сега е пет и десет. Да кажем, че ще осъществяваме операцията на етапи с интервали от по петнайсет минути. Още двайсет минути път, значи към шест и петнайсет. За непредвидени случаи — шест и половина. Ще направим срещата в седем. Зад «Чешърската котка». Вземи бележника, братко. Аз ще вдигна хората.

Уилямс стана от стола и тръгна към вратата. Обърна се и каза на Дюнойс:

— Няма ли да промените решението си? Няма ли да ми разрешите да дойда с вас?

Дюнойс дори не вдигна поглед. Отвърна сухо: — Не ми досаждай. Трябва да обмисля толкова неща. Уилямс бързо напусна стаята.

Матлок наблюдаваше Дюнойс, който продължаваше да скицира безсмислени фигурки по жълтата хартия, само че сега натискаше с молива и оставяше дълбоки следи по листа. Матлок забеляза, че драсканиците и зигзаговидните линии образуват нещо като рисунка.

Това бяха светкавици.

— Изслушайте ме — започна Матлок. — Още не е късно. Съобщете на властите. Моля ви! Не рискувайте живота на своите хора — те са още съвсем деца!

Очите на Дюнойс зад очилата, заобиколени от бинтове, се втренчиха в Матлок.

— Нима дори за минута сте допуснали, че ще пусна тези деца да плуват във води, в които аз самият не бих се потопил? — попита той с презрение. — Ние не сме вашето военно командуване, Матлок. Храним по-голямо уважение и по-голяма любов към нашата младеж.

Матлок си припомни думите на Адам Уилямс на излизане от стаята.

— Значи това искаше да каже Уилямс?

— Елате с мен.

Дюнойс излезе от малката стая, следван от Матлок, и го поведе по коридора към някакво стълбище. Наоколо се мяркаха студенти, но не бяха много. Повечето обитатели на Зала «Лумумба» спяха. Слязоха два етажа и се оказаха пред врата, за която Матлок се сети, че води към мазето и към старата зала с висок таван, където стана свидетел на ужасния обред. Продължиха да слизат и както предположи Матлок, се отправиха към дъното на мазето, където беше дебелата дъбова врата. Дюнойс не бе отронил дума, откак заповяда на Матлок да го следва.

В залата имаше осем души, все негри, с ръст над метър и осемдесет. Бяха облечени еднакво. — тъмни, плътно прилепнали униформи в защитен цвят, с разкопчани на врата ризи и черни, високи до глезените ботуши от мека кожа с дебели каучукови подметки. Едни играеха карти, други четяха, трети тихо разговаряха. Някои бяха навили ръкавите на ризите си. Откритите ръце бяха стегнати и мускулести, вените изпъкваха под кожата. Всички кимнаха непринудено на Дюнойс и на госта му. Двама-трима се усмихнаха на Матлок, сякаш да направят атмосферата по-приветлива.

— Дворцовата стража — тихо произнесе Дюнойс.

— Виж ти!

— Елитен корпус. Всеки от тях е тренирал три години. Няма оръжие, с което да не могат да стрелят и да не могат да сглобят, няма превозно средство, което да не могат да поправят… или философско учение, което да не могат да оборят. И всеки е предан до смърт на нашето дело.

— Терористичен отряд значи? Не е ново.

— Е, ако ще го наричаме така, не е. Не забравяйте обаче къде съм израснал. Тонтонмакутите на Дювалие бяха истинска глутница хиени — виждал съм ги как работят. А тези момчета не са като тях.

— Нямах предвид Дювалие.

— От друга страна, признавам, че съм задължен с нещо на Папа Док. Идеята за тонтонмакутите ме заинтригува. Но ми беше ясно, че трябва да се преработи. Такива отряди никнат сега из цялата страна.

— И друг път са никнали — каза Матлок. — И тогава са ги наричали «елитни». Имам предвид есесовските отряди.

Дюнойс погледна Матлок и в очите му блесна обида.

— Подобни сравнения са оскърбителни. И неоправдани. Правим това, което ни принуждават да вършим…

Трийсет и четвърта глава