Дивергенти

време ти беше необходимо, за да се почувстваш отново

Не би трябвало да й обръщам внимание. Мнението и не

добре, след като брат ти...?

би трябвало да ме касае.

- Не знам. - Тя поклаща глава. - Имаше дни, в които се

- Днес прочетох една страшно интересна статия -

чувствах така, сякаш никога няма да се оправя. Друг път

продължава тя, надвесвайки се още по-близо към ухото

всичко беше наред. Даже понякога бях щастлива. Обаче ми

ми. - Нещо за баща ти и за истинската причина, поради

трябваха няколко години, докато престана да кроя плано

която си напуснала старата си каста.

ве за отмъщение.

Точно сега не ми е най-важно да се браня срещу нападки

- И защо престана? - питам.

те. Но е най-лесното, което мога да направя.

Погледът й внезапно става празен и тя зяпва в стена

Извръщам се рязко u юмрукът ми попада в челюстта й.

та зад мен. Известно време барабани с пръсти по коляно

Кокалчетата на пръстите ми пламват от удара. Нямам

то си, после казва:

спомен как съм решила да я ударя. Нямам спомен как съм

- Не мисля, че окончателно съм се отказала. По-скоро

свила ръката си в юмрук.

чакам удобен случай.

Тя се нахвърля срещу мен, ръцете й се протягат, но

Тя излиза от унеса и поглежда часовника си.

това е всичко. Уил я грабва за яката и я дръпва назад. По

- Време е да вървиш! - казва.

глежда нея, поглежда мен и казва:

- Престанете! И двете!

чителни викове. Крясъците на Безстрашните звучат раз

Част от мен би искала той да не я беше спирал. Боят

лично: високи и ниски, отчетливи и неясни. Техният рев

щеше да е приятно развлечение, особено сега, когато Ерик

наподобява шума на бурната вода. Кристина поема пло

се покачва върху една кутия край парапета. Обръщам се

ската бутилка от Юрая и отпива. Уил плъзга ръка око

с лице към него и скръствам ръце, за да се овладея.Чудя се

ло раменете й и я придърпва към себе си. Врявата изпълва

какво ли ще каже.

ушите ми.

Никой не си спомня в близкото минало някой от Ас-

- Днес ще го почетем, а ще го помним винаги! - крещи

кетите да се е самоубивал, но отношението на кастата

Ерик. Някой му подава тъмна бутилка и той я вдига. - За

по въпроса е недвусмислено: самоубийството е егоисти

Албърт, Храбрия!

чен акт. Хората, които са истински жертвоготовни, не

- За Албърт! - реве тълпата. Навсякъде около мен рас

мислят толкова често за самите себе си, че да пожелаят

те гора от ръце и Безстрашните започват да повтарят

смъртта. Никой не би изрекъл това гласно, по всеки щс си

монотонно името му. - Албърт! Ал-бърт! Ал-бърт! - Кре

го помисли.

щят толкова дълго, че накрая името вече не звучи като не

- Тишина! - провиква се Ерик. Някой удря предмет, кой

гово. По-скоро прилича на първичен крясък на първобитна

то издава звук на гонг, и врявата постепенно утихва, ма

раса.

кар приглушеното мърморене да не спира.

Обръщам се. Повече не мога да понасям това.

- Благодаря ви - продължава Ерик. - Благодаря ви. Как

Нямам представа накъде съм тръгнала. По-скоро бродя

то знаете, събрали сме се тук заради Албърт, един от по

съвсем безцелно, за да се отдалеча колкото може повече.

слушниците, който скочи 6 бездната миналата нощ.

Поемам по тъмен коридор. В дъното му има чешмичка,

Мърморенето също замира и вече се чува единствено

обгърната от синкавото сияние на лампата над нея.

шумът на водата в бездната.

Трьскам глава. Храбрия?! Един храбър човек би признал

- Не знаем защо го е направил - казва Ерик - и така ще ни

слабостта си и би напуснал Безстрашните, независимо ка

е по-леко да скърбим днес. Избирайки да бъдем Безстрашни,

къв срам ще му донесе това. Гордостта е убила Ал, това е

ние не сме избрали лекия живот. Истината е... - Ерик се

слабостта на всяко Храбро сърце. И моя също.

усмихва. Ако не го познавах, щях да помисля, че усмивката

- Трис?

му е искрена. Аз обаче го познавам. - Истината е, че сега

По тялото ми преминава трепет и аз се обръщам. Зад

Албърт броди из едно непознато и враждебно място. Той

мен стои фор, застанал точно в кръга синкава светли

е скочил в бурната вода с тази цел - да попадне на това

на. Тя му придава зловещ вид, засенчва очните му ябълки и

място. Малцина от нас са толкова дръзки, че да посмеят

хвърля дълги сенки върху бузите.

да тръгнат към мрака, без да знаят какво ги чака там? Ал

- Кжво правиш тук? - питам. - Не трябва ли да отда

бърт все още не беше станал един от нас, но можем да сме

ваш последна почит?

сигурни, че бе един от най-безстрашните.

Казвам го така, сякаш е нещо, което горчи в устата ми

Сред тълпата се надигат едновременно вопли и насър-

и трябва да го изплюя.

- AМИ ТИ? - отвръща той. После пристъпва към мен

фор вдига поглед към стената над чешмичката.

и аз вече виждам очите му. На тази светлина изглеждат

- По-полека, Трис! - казва, без да отмества очи от сте

черни.

ната.

- Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не

- Само това ли ще кажеш? - питам намръщено. - Прос

изпитваш към него подобно нещо - отговарям. След това

то да го давам по-полека? Това ли е всичко?

гузната съвест ме бодва и поклащам глава. - Не исках това

- Да знаеш, че с нищо не си по-добра от Прямите! - Той

да кажа.

ме сграбчва за ръката и ме повлича далече от чешмичката.