Дивергенти

и се надигам. А всъщност би трябвало да остана да лежа,

хванал крака ми и с рязко дръпване напред не ме беше из

защото залата бясно се върти. Питър също кръжи около

вадил от равновесие. Гърбът ми се удря шумно в пода, аз

мен. Намирам се в центъра на някаква лудо препускаща все

издърпвам крака си и отново се изправям.

лена, единствено аз все още съм в покой. Нещо ме помита

Трябва да се задържа на крака, за да не може да ме ритне

отстрани и аз едва се задържам на крака.

в главата. Това е единственото, за което мисля сега.

„Стой изправена, стой изправена!" Някаква плътна

- Стига си губил време с иея! - озъбва се Ерик. - Нямам

маса се изпречва насреща ми - тяло. Удрям с все сила и юм

цял ден на разположение.

рукът ми попада в нещо меко. Питър леко простенва и ме

Палавото изражение на Питър изчезва като по коман

перва по ухото с опакото на ръката си, смеейки се гърлено.

да. Ръката му се стрелва, болката пронизва челюстта ми,

Ушите ми пищят и аз примигвам, опитвайки се да разка-

разлива се по цялото лице, пред очите ми причернява, в

рам черните петна, които играят пред погледа ми; как са

ушите ми започва да звъни. Примигвам и политам настра

успели да ми влязат в очите?

ни, докато подът на залата сякаш потъва и тя се залюля-

С периферното зрение забелязвам как фор рязко отва

ва. Изобщо нямам спомен юмрукът му да ме е доближавал.

ря вратата и напуска. Явно тази схватка не му е доста

Този удар ме вади от строя и за момент само гледам

тъчно интересна. А може би отива да разбере защо всичко

да стоя по-далече от Питър, поне доколкото позволява

наоколо се върти; не го виня, аз също искам да получа отго

рингът. Той се стрелва напред и ме рита силно 6 стомаха.

вор на този въпрос.

Кракът му изтласква въздуха от дробовете ми. Причерня

Коленете ми се подгъват и усещам с бузата си студе

ва ми от болка, толкова силна, че не мога да дишам; може

нината на пода. Върху ребрата ми се стоварва удар и за

това да е следствие от ритника, не знам. Просто падам.

първи път изкрещявам - пронизителен писък, който идва

„Изправи се!" е единствената мисъл в главата ми. Нади

сякаш от някой друг, не от мен; върху ми отново се сто

гам се, но Питър е вече до мен. Сграбчва косата ми с една

варва нещо, но аз вече нищичко не виждам, светлината е

ръка и ме удря в носа с другата. Тази болка е различна - не

угаснала. Някой изкрещява: „Стига!", а главата ми бучи и в

така пронизваща, по-скоро се разпадам; нещо пращи и пука

същото време е съвсем празна.

в главата ми и замъглява погледа ми с различни цветове:

синьо, зелено, червено. Опитвам се да го отблъсна, ръце

Не бих казала, че усещането е върховно, когато се събуж

те ми налагат с юмруци неговите и той отново ме з-дря,

дам. В главата ми е мътно, сякаш е натъпкана с вата.

този път в ребрата. Усещам влага по лицето си. Носът

Знам, че загубих боя. Единственото, което притъпява

болката от загубата, е неспособността ми да разсъжда

завинаги и да не се налага да виждам Питър!

вам трезво.

Но всъщност не знам къде е това „тук". Намирам се

- Окото й посиня ли вече? - пита някой.

в дълго тясно помещение с по една редица легла от всяка

Отварям едното си око - другото остава затворе

страна. Между някои от леглата са пуснати завеси. В дяс

но, сякаш е залепнало. От дясната ми страна са Уил и Ал;

ната половина е кабинетът на медицинските сестри. Си

Кристина седи отляво на леглото и притиска торбичка с

гурно тук идват Безстрашните, когато са болни или ране

лед кьм челюстта си.

ни. Една жена ни наблюдава над ръба на клипборда. Не бях

- Какво е станало с лицето ти? - питам. Усещам уст

виждала медицинска сестра с толкова много пиърсинги в

ните си огромни и те не ми се подчиняват.

ухото досега. Изглежда някои от Безстрашните изпълня

Тя се смее.

ват на доброволни начала работата, която традиционно

- Виж само кой го казва! Да ти донесем ли превръзка за

вършат други касти. В края на краищата едва ли ще бъде

окото?

много уместно да тичат в градската болница всеки път,

- Е, поне съм наясно какво стана с моето лице - казвам. -

когато се наранят.

Нали бях там. Така де, до едно време.

За първи път отидох в болница на шест. Майка ми пад

- Да не би току-що да се пошегува, Трие? - пита Уил,

на на тротоара пред нас и си счупи ръката. Като я чух

ухилен. - Ще трябва да те държим на обезболяващи през

да вика, направо ревнах, но Кейлъб хукна да намери баща

цялото време, щом ставаш такава шегаджийка. А, и за да

ми, без да каже и дума. В болницата една усмихната жена

отговоря на въпроса ти - аз я пребих.

от Миротворците с жълта блуза и чисти нокти премери

- Направо не е за вярване, че не успя да победиш Уил -

кръвното на майка и й намести счупената кост.

казва Ал и клати глава.

Спомням си Кейлъб да казва, че ръката ще заздравее само

- Какво пък, него наистина си го бива! - отвръща тя

за месец, защото костта била само пукната. Тогава поми

и свива рамене. - Пък и май най-накрая разбрах как да не

слих, че успокоява майка ми, защото така правят всеот

падам в схватките - просто не допускам да ме удрят в

дайните хора, но сега се питам дали просто не е казвал

челюстта.

онова, което тайно е изучавал в книгите; дали всичките