Черна дупка

Капитан Мит продължи да крачи напред-назад из кабинета. Лицето му представляваше кладенец, пълен с гняв, под прикритието на черната му брада, а масивния му корем се тресеше пред него. Холербах забеляза, че гащеризонът на Мит е протрит около подгъва и че дори златните офицерски нашивки по яката му изглеждат потъмнели.

— Да седна ли? Как, по дяволите, мога да седна? Предполагам знаеш, че целият Рафт чака на мен.

Холербах изсумтя вътрешно.

— Разбира се, но…

Мит взе един планетарий от разхвърляната лавица и го размаха към Холербах.

— И докато вие, учените, се лигавите тук вътре, моите хора боледуват и измират…

— О, по Кокалите, Мит, спести ми тази престорена загриженост! — Холербах издаде напред челюстта си. — Баща ти беше същият. Само приказки, от които нямаше абсолютно никаква полза.

Мит отвори уста в пълен кръг.

— Слушай сега, Холербах…

— Лабораторните тестове отнемат време. Оборудването, с което работим, е стотици хиляди смени старо, не забравяй това. Правим каквото е по силите ни и никакви гръмки заплахи в Мъглявината няма да ускорят работата ни. И, моля те, остави този планетарий, ако нямаш нищо против.

Мит погледна към прашния инструмент.

— Защо пък да го оставя, стар дърдорко такъв?

— Защото е единствен в цялата вселена. И никой не знае как да го поправи. Ти си стар дърдорко.

Мит изръмжа, след което дрезгаво се изсмя.

— Добре, добре. — Той постави планетария обратно на лавицата и придърпа един стол с твърда облегалка до бюрото. Седна с увиснало между коленете шкембе и вдигна разтревожения си поглед към Холербах. — Слушай, учен такъв, няма смисъл да се дърлим. Трябва да разбереш колко съм притеснен и колко са изплашени всички от екипажа.

Холербах разтвори ръце върху плота на бюрото; по тях се виждаха светлокафявите петна на кожното му заболяване.

— Разбира се, капитане. — Той превъртя древните си очила в ръцете си и въздъхна. — Виж какво, не е необходимо да изчакваме резултатите от лабораторните изследвания. Много добре знам какво ще открием.

Мит разтвори ръце, с длани обърнати нагоре.

— Какво?

— Страдаме от недостиг на белтъчини и витамини. Особено децата. Това ги поразява в костите, кожата и с нарушения на растежа, които са толкова древни, че в медицинските разпечатки от Кораба дори не се споменава за тях. — Ученият се замисли за собственото си внуче, което още нямаше и четири хиляди смени; когато Холербах взимаше слабичките му малки крачета в ръцете си, той усещаше как костите се огъват… — Така. Смятаме, че в хранителните преработватели няма нищо нередно.

Мит изръмжа.

— Откъде сте толкова сигурни?

Холербах отново разтри очите си.

— Аз, разбира се, не съм сигурен — отвърна той раздразнено. — Слушай, Мит, просто разсъждавам. Можеш или да ме изслушаш, или да изчакаш резултатите от лабораторните изследвания.

Мит се облегна назад и вдигна дланите си нагоре.

— Добре, добре. Продължавай.

— От цялото оборудване на Рафт най-големи познания по необходимост имаме за преработвателите. В момента правим щателни изследвания на добичетата; но не очаквам да открием нещо нередно.

— Ами каква е причината тогава?

Холербах се измъкна от креслото с познатото усещане за прищракване в дясното бедро. Той отиде до отворената врата на кабинета си и надникна навън.

— Не е ли очевидно? Мит, когато бях дете, това небе беше синьо като очите на бебе. Сега съществуват деца и дори възрастни, които не знаят как изглежда синият цвят. Проклетата Мъглявина вече е станала съвсем негодна. Преработвателите се хранят с органични съединения в атмосферата на Мъглявината — а, разбира се, и с носени от въздуха растения и животни. Мит, цялата работа се състои в това, че като влиза боклук и боклук излиза. Машините не могат да правят чудеса. Няма как да произвеждат прилична храна от оная тиня там. И точно в това е проблемът.

Зад гърба му Мит остана безмълвен дълго време. Накрая попита:

— Какво можем да направим?

— Представа си нямам — отвърна малко грубичко Холербах. — Ти си капитанът.

Мит стана от креслото си и тромаво се приближи към Холербах; старият учен почувства горещия му дъх във врата си, а в същото време усети и притеглянето от мощния корем на капитана.

— По дяволите, престани да се заяждаш. Не мога да разбера какво трябва да кажа на екипажа си.

Изведнъж Холербах се почувства много изморен. Той протегна едната си ръка към касата на вратата и му се прииска столът му да не беше толкова далеч от него.

— Кажи им да не губят надежда — каза тихо той. — Кажи им, че правим всичко, което знаем как да правим. Или пък не им казвай нищо. Както сметнеш за най-добре.

Мит се замисли.

— Разбира се, не всичките ви резултати са пристигнали. — В гласа му се долавяше нотка на надежда. — А освен това не сте завършили и основния преглед на онази машина, нали?

Холербах поклати глава със затворени очи.

— Не, не сме свършили с основния преглед.

— Значи е възможно в крайна сметка да се окаже, че нещо не е наред с машините. — Мит го потупа по рамото с разтворена длан. — Добре, Холербах. Благодаря. Моля те, дръж ме в течение.

Холербах се стегна.

— Разбира се.