Чародей

— Милост, могъщи маг! Между нас има много общо. Ние сме братя. Пощади ме и ще ти покажа такива мистерии, каквито дори ти не си сънувал. Ще ти дам всичките си умения! Ще ти стана вярно куче! Ще ти посветя целия си живот!

Уверенията и обещанията му са така смирени, че въпреки волята му, решимостта на Таита се разколебава. Мъничка искра на съмнение просветва в съзнанието му, но Иштар я долавя и я използва светкавично. Той протяга ръка и огъва палец срещу показалец в кръг. Това е знакът на Мардук. Отново мълви нещо на предишния гърлен език.

Таита усеща огромна тежест върху плещите си, а тялото му е здраво обхванато от нещо като невидими пипала на гигантски октопод. Ръцете са притиснати към тялото, около гърлото си усеща мъртва хватка. Задушава го миризмата на изгоряла плът — аурата на Мардук. Не може да мръдне.

Иштар танцува и радостно подскача край отсрещната стена. Татуираното му лице е изкривено в гротескна маска, езикът му се подава между сини устни и лиже въздуха. Вдига поли и прави неприлично движение към мага. Пенисът му е в пълна ерекция. Дръпнатата назад кожа оголва издутата пурпурна глава, подобна на някакъв скверен плод.

— Хилавата ти богиня не може ти помогна тук, в недрата на земята, Таита. Вече не можеш да надделееш над Мардук и неговия любимец! — пищи той. — Единоборството ни свърши. Аз те надвих, Чародей! Сега ще умреш!

Таита насочва поглед нагоре и съсредоточава цялото си внимание върху един дълъг, блестящ сталактит, увиснал заплашително като огромен кинжал. Събира цялата си енергия и успява да вдигне ръка с тоягата, за да я насочи към него. С последния останал в гърдите му въздух произнася:

— Кудаш!

Последва трясък, като от разцепен ледник, сталактитът се откъртва от тавана и полита, увлечен от собствената си огромна тежест. Острият връх се забива в рамото на Иштар, близо до шията. Пронизва гръдната клетка и корема, за да се покаже през ануса. Дългата каменна пика го приковава към пода на пещерата, нанизан като изкормена риба на прът за сушене.

Докато Иштар се гърчи, потръпва и приритва конвулсивно на шиша си, Таита усеща, как тежестта се смъква от раменете му, а хватката освобождава шията му. Мардук си отива и той отново диша свободно. Миризмата на изгоряла плът изчезва. Въздухът е застоял и хладен. Усеща слаб аромат на гъби.

Магът взема тоягата, обръща се и тръгва назад през тунела, към светлината на слънцето. Излязъл пред входа, той се обръща и чука с тоягата си по варовика, един, два, три пъти.

Дълбоко отвътре се донася грохот на падащи скали, а от отвора излита облак прах — таванът на пещерата се е срутил.

— С каменното копие в сърцето, дори твоят зъл бог не може да те освободи от този гроб. Лежи в него вечно, Иштар Медеецо! — казва Таита и се обръща. Като почуква лекичко с тоягата, той поема обратно към Галала.

120

Тримата вестоносци пристигат във Вавилон през пролетта, когато дебели снегове все още покриват далечните планини на север, скътали в пазви изворите на двете велики реки.

Фараон Наджа Киафан ги приема на най-високата тераса на двореца във Вавилон. До трона е седнала царица Хесерет. Сложила си е най-великолепните сред откраднатите от съкровищницата на цар Саргон скъпоценни камъни. Високо вдигнатата й черна коса е хваната с копринена мрежичка, обсипана с диаманти, които блестят като звездния небосвод. Ръцете й са отрупани с гривни, а пръстите — с пръстени, украсени със сапфири, смарагди и рубини. Те са толкова тежки, че едва движи ръцете си. На шията й виси камък, с размерите на зелена фурма, прозрачен като вода от планински поток и толкова твърд, че може да реже стъкло или обсидиан. Чудесният камък е донесен от земите отвъд Инд, а когато в него попада слънчев лъч, отраженията са толкова силни, че предизвикват болка в очите.

Вестоносците са все офицери от армията, поведена преди четири месеца от фараон Трок на запад. И тримата са изтръпнали от страх за живота си, защото вестите, които носят, не са добри. Толкова дълго са пътували и толкова много са бързали, че телата им са изпити, а кожата — потъмняла от слънцето на пустинята и високите планини. Просват се на пода пред трона, на който е седнал, в слава и великолепие, превъзхождащи дори тези на жена му, самият Наджа.

— Привет за теб, фараоне Наджа, най-могъщ сред боговете на Египет! Носим ужасни новини! Смили се над нас! Макар онова, което ще ти съобщим да не ти хареса, прояви милост и отклони гнева си от главите ни.

— Говорете! — късо нарежда Наджа. — Моя работа е да преценя дали ще бъдете пощадени.

— Новините, които носим, са свързани с фараон Трок Урук, твоя брат — бог и съвладетел на Египет — казва офицерът, който е командвал авангарда и има ранга на най-добър сред десет хиляди, а на гърдите си носи златната Верига на доблестта.

— Говори! — повтаря Наджа, защото мъжът млъква.

— В пустинята край древния град Галала се проведе люта битка между армиите на фараон Трок Урук и узурпатора Нефер Сети.

Вестоносецът пак млъква.

— Продължавай! — Наджа става и насочва царския жезъл към лицето на офицера, един жест, който заплашва с мъчения и смърт.