Чародей

Поема по следата, оставена от Иштар на върха на хълма и стига до мястото, откъдето това става невъзможно — земята е изпечена от жаркото слънце като мозаечна плочка.

Таита спира и се навежда. Вади от торбичката си парченце сух корен и го слага в устата си. Докато дъвче, той отваря съзнанието си, разгръща го наоколо, за да улови аурата на Медееца, невидимата следа, която е оставил в пространството. Когато коренът изостря възприятията му, той съзира аурата с крайчеца на окото си. Това е мръсносива сянка, която изчезва, щом погледне право в нея. Всеки човек има своя собствена аура. Нефер Сети, заради благородното си, божествено вътрешно аз, излъчва розова аура, лесно уловима от Таита. Той я използва, за да го открие след раняването от лъва, когато се бяха загубили с Минтака в околностите на селцето Даба.

Аурата на Иштар е тъмна и на петна. Таита се изправя и тръгва след нея, крачейки с дълги крака, като се опира на тоягата. От време на време съзира материални доказателства за правотата си: част от стъпка на някое по-меко място, наскоро отместено камъче.

Иштар е направил широк обход на юг, за да се върне към Галала. Таита се разтревожва и забързва крачка. Иштар отново се приближава до Нефер, за да стори някоя пакост. Таита трябва да го спре. Преследването го отвежда до една от изоставените от Трок колесници. Иштар е взел нещо от нея и Таита затваря очи, за да го възпроизведе в съзнанието си.

— Мех — мърмори той и вижда драскотина на мястото, където е измъкнал меха изпод обърнатата колесница. Друга празна кожа още виси там. Иштар не я е взел, защото не може да носи повече от един пълен мех. Таита взема празния мех и го мята през рамо. Оставя колесницата, с впрегнатите в нея мъртви коне, които вече вонят, и продължава след Иштар.

Взел меха, Иштар е продължил към Галала. Прехвърлил е последния хълм и е отишъл до най-близкия напоителен канал. На мястото, където е пил вода и е пълнил меха, ясно личат отпечатъци от коленете му. Таита също пие. След това пълни собствения си мех. После става и тръгва след Иштар, който е поел на изток, към Сафага.

Пада нощ, но Таита не спира. Понякога аурата на Медееца изчезва съвсем, но магът продължава напред. Друг път става толкова осезаема, че Таита я подушва — неприятна, мускусна миризма. В такива случаи усеща и самата му природа — дива и отмъстителна. Таита знае, че Иштар е уплашен и смутен от обрата, който съдбата изигра, но силите му са все още големи и опасни. Той представлява сериозна и реална заплаха не само за Нефер и Минтака, но и за самия Таита. Ако му позволи да се измъкне и да съсредоточи разпилените си енергии, може в бъдеще да причини много злини на династия Тамоз и Апепи. Иштар е един от най-издигнатите адепти, адепт на злото, и това го прави особено опасен. Той със сигурност може да следи набелязаните жертви от разстояние и да докара на Минтака и Нефер най-разнообразни бели. В състояние е да помрачи любовта помежду им, да предизвика помятане, страдания и болести, без видима причина за тях, да им докара психически отклонения, лудост и дори смърт.

Таита също не е неуязвим за злонамерения му дух. Ако го остави да избяга, той би могъл постепенно да разруши силите му и да попречи да изпълни задачата си. Ето защо, сега, когато има възможност, Таита трябва да действа решително.

Над хълмовете се издига гърбата луна и осветява пътя на мага. Той крачи с оная равномерна, дълга крачка, която го носи със скоростта на ездитен кон. Усеща, че Иштар не знае за преследвача си и крачи значително по-бавно. С всеки изминал час, Таита усеща аурата му по-силно и по-близо. Ще го настигна преди изгрев-слънце, мисли Таита, и в същия миг се превива одве и повръща обилна струя върху каменистата пътека. Обзет от внезапен силен пристъп на гадене, той почти пада, но успява да се задържи и отстъпва, като бърше от устните си горчивите следи от повърнатото.

— Ама че съм глупак! — скастря той себе си гласно. — Толкова близо до плячката, трябваше да проявя по-голяма предпазливост. Медеецът ме е усетил!

Магът пие малко вода и продължава предпазливо напред. Насочва тоягата си напред и бавно я движи наляво-надясно. Тя натежава внезапно в ръката му. Тръгва в тази посока и вижда пред себе си край пътеката, очертан с бели камъчета кръг да блести на луната.

— Медейски дар! — казва магът на глас.

Отново му се гади, но той прогонва пристъпа, удря тоягата в земята и произнася една от думите на силата:

— Нкубе! — Гаденето изчезва и той може да се приближи до кръга.

Не е достатъчно само да развали магията, добре би било да я върне назад, към Иштар.

С края на тоягата си прекъсва окръжността, като изважда едно камъче от линията. Силата на заклинанието е преодоляна. Сега може да клекне до кръга, без всякаква опасност за себе си. Не докосва камъчетата, а се навежда ниско до тях и ги души. Усеща ясно миризмата на Медееца и се усмихва доволен.