Чародей

— Пипал ги е с голи ръце — шепне Таита. Иштар е оставил следи от пот по камъчетата. Таита може да се възползва от това. Внимателно, като гледа да не допусне същата грешка, магът подрежда камъчетата в друга фигура с помощта на тоягата. Връх на стрела, насочен в посоката, в която отива Иштар. Таита пълни устата си с вода и я изплюва върху фигурата. Тя остава да лъщи влажна под луната. После магът насочва тоягата си в същата посока и извиква:

— Кудаш! — Усеща налягане в ушите, сякаш се е гмурнал изведнъж на голяма дълбочина. Преди усещането да стане непоносимо, то започва бавно да се уталожва, докато го обзема чувство за приятно доволство. Готово! Изпратил е магията обратно към Медееца.

118

На една левга пред него, Иштар Медеецът бърза по пътя. Вече е наясно с преследвача си. Уверен е, че оставената от него бариера ще се окаже непреодолима преграда за повечето хора, но няма да задържи дълго оня, от когото се страхува най-много.

Изведнъж се препъва насред стъпка и притиска уши с ръце. Болката е заслепяваща, сякаш и в двете уши са пъхнали по един нажежен кинжал. Стене и се отпуска на колене.

— Чародеят! — той хлипа. Болката е толкова силна, че обърква мислите му. — Върнал я е обратно.

Бърка с треперещи ръце в торбичката на пояса си и вади най-могъщия си талисман: балсамирана китка на едно от децата на фараон Тамоз, починало скоро след раждането си от жълти цветя. За да се сдобие с това съкровище, Иштар е осквернил гробницата на малкия принц. Ръчичката е тъмна и сгърчена като маймунска.

Допира я до кънтящата си глава и усеща как болката намалява. Става неуверено на крака и се впуска в муден танц, като напява и извива глас. Болката в ушите си отива. Прави последен подскок и остава с лице към пътя, по който е дошъл. Усеща близостта на Чародея, също както се усеща наближаваща буря в зноен летен ден.

Помисля да заложи нова магия, но си дава сметка, че Таита ще му я прати обратно. Трябва да свърна от пътя и да скрия следите си, решава Медеецът. Затичва се напред, като търси удобно място да свърне. Пътят пресича широка скалиста ивица, толкова твърда, че дори легионите на Трок не са оставили и драскотина отгоре й.

Очертава леко с ляв показалец на скалата свещения знак на Мардук Човекоядеца, плюе отгоре и изброява на глас трите тайни имена на бога, след което той трябва да се яви.

— Скрий ме от враговете ми, могъщи Мардук! Помогни ми да се върна невредим в твоя вавилонски храм и аз ще ти направя жертвоприношение, каквото толкова много обичаш — обещава Медеецът. Най-много от всичко, Мардук обича да получава в пещите си малки момиченца.

Иштар се изправя и скача на един крак и с гърба напред петдесет и пет стъпки — тайното езотерично число на бога, известно само на неговите адепти. После рязко се обръща и излиза от пътя точно под прав ъгъл, за да навлезе в северната пустиня. Върви бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и преследвача.

119

Таита стига мястото, на което пътят пресича твърдата скалиста ивица и рязко спира. Така силната до преди малко аура изчезва като утринна роса под лъчите на слънцето. От Медеецът не е останал и помен. Върви известно време напред, но пътят е пуст и студен. Бързо се връща до мястото, където е изгубил следата. Иштар не би си губил времето с обикновено заклинание за скриване. Известно му е, че то няма да свърши работа срещу Чародея.

Вдига поглед към небето и намира сред милионите му светила червената звезда на Лострис, ниско над хоризонта. Хваща медальона и запява за слава на богинята. Още не е свършил първия куплет и вече чувства нечие гневно присъствие. Тук е бил викан друг бог и като познава Иштар, не е трудно да отгатне кой е. Започва втория куплет и върху голата скала насреща му се появява сияние, подобно на това от медните стени в храма на Мардук преди жертвоприношение.

Мардук е предизвикан и показва своя гняв, мисли със задоволство Таита. Застава над сиянието и напява:

— Далеч си ти от своя дом и храма си, Мардук с пещите! Малцина те зачитат тук в Египет. Силата ти е пресушена. Аз зова името на богиня Лострис и ти не можеш да й противостоиш!

Таита вдига полите си.

— Потушавам огъня ти, Мардук — казва Таита, прикляка като жена и пикае върху сиянието. То съска и от мястото се вдига пара, като от нажежена мед, потопена с ковашки щипци в студена вода. — В името на богиня Лострис, Мардук, дръпни се от пътя и ме пусни да мина!

Скалата бързо изстива и когато парата се разпръсва, Таита отново улавя мъглявата следа на Иштар, отправила се на север. Тя е накъсана и по-неясна. Таита подновява преследването.

Хоризонтът бледнее и от изток се надига златно сияние. Таита знае, че разстоянието помежду им се скъсява и започва да напряга взор, за да съзре дивеча. Пред краката му изненадващо зейва страхотна пропаст, чиито гладки стени се губят надолу в тъма и Таита рязко спира. Никой смъртен не може да преодолее тази бездна, а път за обход не се вижда.