Чародей

Разбрал, че победата е негова, младият фараон губи последни сили на израненото, потънало в кръв тяло. Едва успява да извика:

— Пощадете ги! Те са наши братя египтяни! Пощадете ги!

Когато Нефер полита, до него изниква Таита и помага на Минтака да го положи на земята. Докато спират кръвта и превързват раните му, тук пристигат за доклад офицерите.

Без да обръща внимание на собственото си състояние, Нефер иска да разбере, кои са убити или ранени. С радост и благодарност към Хор и Червения бог, той вижда около себе си скъпите лица на Хилто, Шабако и Соко, които се радват заедно с останалите на победата, горди от себе си и своите бойни другари.

Правят носилка от копия и тръгват назад към Галала, но това е дълго завръщане, защото по целия път са коленичили пленени офицери и войници на Трок, които гологлави молят за милост и изразяват на глас съжалението си, че са посмели да вдигнат ръка срещу едничкия истински фараон на Египет.

На три пъти, преди да стигнат портите на града, Нефер нарежда да оставят носилката на земята, за да могат пленените центуриони да целунат ходилото му.

— Ще ви спестя смъртта на предатели, която заслужавате напълно — казва им той сурово, — но всички ви разжалвам в прости войници, докато докажете отново, че сте верни на дълга към династия Тамоз.

Славословят го за милостта, но Нефер се мръщи, когато го наричат бог.

— Аз не принадлежа към пантеона, както твърдят за себе си богохулниците Трок и Наджа. — Хората обаче не искат и да чуят, подновяват хвалебствията, докато към тях се присъединяват собствените му братя от Червения път, както и останалите му хора и го молят да се провъзгласи за божествен.

За да отклони вниманието им, Нефер издава сърдити заповеди.

— Трупът на Трок Урук, узурпаторът на двойната корона, да се изгори без ритуал, още тук на бойното поле, та да се лута душата му в безкрая и да търси, без никога да намери, домашен покой.

Разнася се страхопочтителен ропот, понеже това е най-страшното наказание, което може да постигне някоя душа.

— Останалите убити да получат нужното уважение, балсамиране и почтено погребение. Името на Трок Урук да се заличи от всички паметници и сгради в страната, а храмът, който си е издигнал, да бъде посветен на крилатия Хор в памет на победата, с която ни дари днес, край стените на древния град Галала.

Разнасят се одобрителни възгласи и Нефер продължава:

— Всички притежания на Трок Урук, всички негови съкровища и имения, роби и сгради, складове и стоки от какъвто и да било характер, преминават в собственост на държавата. Да се изпратят фургони с вода и лекари по пътя за Сафага, за да приберат всички коне, хора и колесници, изоставени от Трок Урук по време на нахалния му поход срещу нашата столица Галала. Ако се отрекат от мнимите фараони и се закълнат във вярност към мен, пленниците да бъдат опрощавани и зачислявани в нашата армия.

Докато изрече и последната заповед за деня, гласът на Нефер преграква, а самият той е блед и изтощен. Носят го през портите на града и той пита тихо Минтака:

— Къде е Таита? Някой виждал ли е магьосника? — Но Таита е изчезнал.

117

Таита гледа бойното поле от върха на хълма, когато каменните клещи се сключват около армията на Трок, колесниците му са смазани от камъни, а къси копия и стрели политат надолу, като рояци скакалци. И тогава погледът му пада върху една чудновата фигура в целия хаос.

Между камъните се прокрадва Иштар Медеецът. Като подгонен от страх заек, той изчезва зад някой камък, за да се появи на няколко метра по-нагоре по склона, като свива глава в раменете и се оглежда. По някакво чудо или по силата на магия, той избягва всички смъртоносни копия и стрели, хвърлени от войните на Нефер, добира се невредим до хребета и изчезва от другата страна.

Таита го оставя да върви. Ще му отдели време по-късно. Наблюдава развоя на битката, напряга всичките си защитни сили, за да помогне на Нефер в двубоя с Трок при скалата. Даже от това разстояние, той успява да отклони ред удари, които иначе биха се оказали фатални. Когато гигантът посегна към крака на противника си, щеше да пререже смъртоносно голямата бедрена артерия, ако Таита не беше отклонил с усилие на волята си острието на сабята му.

От оня отдавна отминал миг, в който спаси живота на Минтака от кобрата на богинята, момичето стана силно податливо на влиянието му. Тя притежаваше интелект и въображение, които отваряха съзнанието й към него. Да се влияе на глупак е невъзможно. Той я призова да се върне в Галала и да се покаже на Трок от скалата, за да го подмами в дефилето. И сега, когато е замръзнала от ужас над двамата вкопчени в смъртен двубой мъже, Таита отново я подчинява на волята си и я кара да вдигне от земята късото копие. Той вдъхва сила на ръката й и насочва точно прицела й. А после, когато животът изтича от Трок, той се втурва надолу, за да се погрижи за раната на Нефер, толкова опасно близко до пулсиращата в бедрото му артерия.

Когато братята от Червения път вдигат носилката, Таита е свършил работата си засега и се смесва незабелязан с тълпата. Никой не му обръща внимание.