Чародей

— Да! Да! — Иштар се мъчи да укрепи малката си победа. — Това са пиленцата на Таита. Чакат да ги нахрани с плътта ти.

Трок гледа към дефилето, към чакащата го плячка, но сенките на лешоядите са изпъстрили разделящото ги земно пространство и той се колебае.

Скрит между скалите в отсрещния стръмен склон, Нефер наблюдава полето. Трок е толкова близо, че почти може да различи чертите на лицето му.

— Тръгвай, Трок! — мърмори Нефер. — Дай сигнал за атака. Вкарай армията в дефилето! — Усеща колебанието му в начина, по който си играе с юздите и извръща глава към костеливата фигура на Иштар.

Боядисаното в синьо лице на Медееца е обърнато настоятелно към фараона, а ръцете му дърпат различни части от бронята на Трок.

— Това е капан, заложен от Чародея. Ако щеш, никога повече не ми се доверявай, но сега трябва да повярваш. Във въздуха се таи смърт и дух на измама. Усещам как магиите на Таита докосват лицето ми като криле на прилеп.

Трок чеше брада и хвърля поглед назад към редиците колесници, в които войниците са се надвесили напред, за да чуят командата.

— Свърни към града, могъщи Трок! Завладей него и извора! Нефер Сети и Чародеят ще загинат в пустинята, както без малко не загинахме ние. Това е сигурният начин. Другото е лудост.

Нефер присвива очи от хълма и гледа бягащите през дефилето преоблечени войници. Времето минава. Какво ли задържа Трок? Няма ли да се реши на атака? Нефер казва на глас:

— Ако не тръгне сега…

— Погледни края на дефилето! — Таита не е отварял очи. Въпреки тревогата си, Нефер поглежда в указаната посока и замръзва. Юмрукът му се свива около ефеса на сабята, докато кокалчетата побелеят.

— Това е невъзможно! — ръмжи той.

Близо до горния край на прохода, ясно видима от мястото, където са строени колесниците на Трок, се издига самотна скала. С правилна форма и светлокафява на цвят, тя прилича на поставен от човешка ръка край пътя обелиск. Върху нея, над потока бежанци, се е появила една фигура. Това е жена, млада и стройна, с дълга черна коса увиснала до кръста. Хитонът й е с пурпурния цвят на династия Апепи. Той ярко изпъква — цветно петно в безличието на цялата панорама.

— Минтака! — Нефер затаява дъх. — Заповядах й да върви с Мерен и Мерикара в Гебел Нагара.

— Всички знаем, че тя в никакъв случай не би престъпила волята ти. — Таита отваря очи с иронична усмивка. — Следователно, не те е разбрала правилно.

— Това е твое дело — казва Нефер с горчивина. — Използваш я като примамка за Трок. Поставяш я в смъртна опасност.

— Може да съм в състояние да заповядам на хамсин — отвръща Таита, — но дори аз не мога да заповядам нещо на Минтака Апепи. Каквото прави, прави го сама.

Трок вече е обърнал глава, за да нареди на войниците да оставят цялата паплач да избяга, а те да завладеят града и извора, както го съветва Иштар. Преди да отвори уста, усеща Медееца да се сгърчва до него и чува шепота му:

— Това е работа на Таита.

Трок се извръща и поглежда към дългото дефиле. Забелязва малката фигурка в пурпурен хитон, права върху далечната жълтеникава скала. В миг познава обекта на своята омраза и гняв.

— Минтака Апепи — лае той, — за теб съм дошъл, невярна малка кучко! Ще те накарам да зажадуваш смъртта!

— Това е илюзия, фараоне! Не се оставяй на Таита да те заблуди.

— Не е илюзия! — отвръща зловещо Трок. — Ще ти докажа, когато й го завра и ръгам, докато пусне кръв.

— Чародеят те заслепява — вие Иштар. — Наоколо кръжи смърт!

Прави опит да се изхули от колесницата и да избяга, но Трок го хваща за лакираните къдри и го вдига обратно.

— Не, не! Тук ще стоиш, Иштар Медеецо! Ще те пусна да опиташ сладката й дупка, преди да я пусна на момчетата, да я довършат! — вдига огромен юмрук и крещи — Напред!

Колесниците от двете страни се устремяват напред, редиците отзад също потеглят, слънцето се отразява от стотици брони и остриета, прах като пушек се вдига наоколо. До опашката на колоната бежанци остават триста стъпки, когато Трок дава нова команда:

— В атака! Напред!

Конете се устремяват и колесниците влизат в тясната долина.

— Хвана се! — тихо мълви Нефер. — Но на каква цена? Ако Минтака падне в ръцете му… — не може да продължи, а поглежда с мъка към стройната й, издължена фигура, застанала в спокойна самота на пътя на бурята.

— Е, сега има за какво да се биеш! — тихо отбелязва Таита.

Нефер усеща, как цялата любов и тревога за Минтака се превръщат в бяс — беса на боя. Това е студено, плътно чувство, което изостря сетивата и го изпълва цял, като измества всичко останало.

Когато фалангите преминават под него по дефилето, Нефер излиза от прикритието си. Цялото внимание на Трок и хората му е съсредоточено върху беззащитните бегълци пред тях. Не виждат високата фигура, изникнала горе. Но всички хора на Нефер я виждат ясно. Те се крият между скалите от двете страни на дефилето. Нефер вдига над глава сабята си и когато минава последната колесница, рязко я спуска надолу.