Чародей

Таита се изправя неочаквано и се опира на тоягата си. Нефер не спира да се удивлява на остротата на тия стари очи. Таита е забелязал нещо. Става и Нефер.

— Какво има, стари татко?

Магът слага длан на рамото му.

— Знамението не е фалшиво — отвръща той просто. — Ето я опасността!

Морето има цвета на гълъбово коремче, но със засилването на светлината, повърхността му побелява.

— Вятърът гони водни зайчета — обажда се Нефер.

— Не. — Таита клати глава. — Това не са вълни. Платна са. Огромна флотилия.

Слънцето надига лик над хоризонта и лъчите му се отразяват в мънички бели триъгълници. Като огромно ято патици, тръгнали към гнездата си, стотици джонки40 се насочват към пристанището на Сафага.

— Ако е армията на Наджа и Трок, защо ще пристига по море? — тихо пита Нефер.

— Това е най-прекия и къс път от Месопотамия. Плаването спестява на хора и коне тежкия преход през пустинята. Ако не беше знамението със змията и сокола, нямаше да очакваме опасност от тази посока. Много хитър ход! — Таита кима одобрително. — Изглежда са заграбили всички търговски и рибарски съдове в Червено море, за да осъществят това прехвърляне.

Спускат се към лагера, разположен в ниското под хребета. Войниците са будни и нащрек. Нефер прибира наблюдателите и дава нареждания. Двама ще се върнат с най-голяма бързина в Галала, за да предупредят оставения начело на гарнизона Соко. Повечето останали мъже тръгват по двойки на юг, да намерят Хилто и Шабако. Петима остават.

Под погледите на Нефер и Таита пратениците поемат своя път, а те тръгват през хълмовете към Сафага с петимата войници. Малко преди пладне стигат възвишенията над пристанището. Таита ги води при стара наблюдателна кула. Оставят конете на грижите на войниците и се изкачват по разнебитена стълба до най-горната площадка.

— Първите лодки влизат в залива. — Нефер ги сочи с ръка. Те са тежко натоварени, но с попътния вятър отзад, навлизат бързо в пристанището, издули триъгълни платна.

Обръщат носове срещу вятъра пред самия бряг и хвърлят тежки коралови котви. Нефер и Таита ясно виждат от кулата откритите палуби, претъпкани с хора и коне.

Щом пускат котва, хората отстраняват части от страничния парапет. Виковете им се носят чак до порутената наблюдателница. Конете скачат във водата и вдигат високи пенести фонтани. Останали по препаски мъже се хвърлят след тях. Хващат конските гриви и плуват към брега. Животните излизат на сушата и разтърсват тела, за да вдигнат около себе си облаци ситни пръски, пречупили слънчевите лъчи в многоцветни дъги.

След един час брегът гъмжи от коне и хора, а около кирпичените къщурки на малкото пристанище са разставени постове.

— Сега да имахме един отряд колесници — тормози се Нефер, — щяхме да ги направим на пух и прах. Половината хора са още по корабите, колесниците им разглобени — на парченца щяхме да ги накълцаме. — Таита не коментира тези розови построения.

Заливът е претъпкан с лодки. Натоварени с колесници и снаряжение, те спират съвсем до брега и когато отливът ги оставя на сухо, полягат на една страна, а хората започват разтоварването им. Пренасят частите от колесници и веднага ги сглобяват.

Когато слънцето се спуска над западните планини, в залива влиза и последната джонка. Тя е най-голяма от всички и над дебелата й къса мачта се вее флаг със зейнала леопардова глава и крещящите цветове на Трок Урук.

— Ето го и него — отбелязва Нефер, като сочи мечешката фигура на носа.

— Там е и Иштар — казва Таита. — Кучето следва стопанина си. — В погледа на мага свети необичаен свиреп пламък, който Нефер не е виждал преди. Двойката слиза от кораба и гази към брега.

От него се издава къс каменен кей. Трок се качва и оттам наблюдава дебаркирането на армията си.

— Виждаш ли някъде знамето на Наджа? — пита Нефер и Таита поклаща глава.

— Трок води експедицията сам. Сигурно е оставил Наджа да управлява Месопотамия и Вавилон. Трок е дошъл по лична работа.

— Откъде знаеш? — пита Нефер.

— Около него има аура, като тъмночервен облак — отвръща тихо Таита. — Усещам я чак оттук. Цялата омраза е съсредоточена върху един човек. Той не би допуснал Наджа или някой друг да раздели с него насладата от отмъщението, заради което е дошъл чак тук.

— Аз ли съм обектът на тази омраза? — пита Нефер.

— Не, не си.

— Кой тогава?

— Той идва преди всичко за Минтака.

След залез-слънце оставят петимата войника да проследят напредването на вражата армия, а двамата се понасят с най-голяма бързина към Галала.

115