Богът на дребните неща

телна

елна

лна

И тримата се бяха облекли в сарита (стари, прокъсани) в този ден. Еста беше специалистът по подреждането на гънките им. Най-напред надипли сарито на Софи Мол. После на Рахел и своето. На главите си бяха вързали червени ленти. Бяха използвали, въпреки забраната на Аму, нейния прах за почерняне на вежди и докато се мъчеха да го измият, оплескаха целите си клепачи и заприличаха на мечета-еноти, които искат да се представят за индуски дами. Беше около седмица след пристигането на Софи Мол. И една седмица преди да умре. До това време тя бе действала под неотстъпното наблюдение на близнаците и бе надминала всичките им очаквания.

Ето какво беше направила:

а) Уведоми Чако, че макар той да е Истинският й баща, тя го обича по-малко от Джо. (От това следваше, че Чако би могъл — и е дори склонен — да бъде заместник-баща на жадните за обичта му двуяйчни същества).

б) Отхвърли предложението на Мамачи да замени Еста и Рахел в редовното вечерно сплитане на мишата й опашка и в броенето на бенките й.

в) — И най-важното — проницателно забеляза диктаторския нрав на Беба Кочама и не само пресече, но изцяло и много грубо отхвърли всичките й примамки и дребни съблазни.

И сякаш това не беше достатъчно, Софи Мол също така доказа, че е човешко същество. Един ден близнаците се върнаха от тайно пътешествие до реката (без гостенката си) и я намериха сред градината, обляна в сълзи, седнала на най-високото място сред растенията на Беба Кочама. Според нейното обяснение, „чувствала се самотна“. На следния ден Еста и Рахел я взеха с тях да посетят Велута.

Посетиха го облечени в сарита, като джапаха безмилостно през червената кал и високата трева (и си повтаряха „мигателна, игателна, гателна, ателна, телна, елна, лна“). Представиха се като госпожа Пилай, госпожа Еапен и госпожа Раджагопалан. Велута представи себе си и своя парализиран брат Кутапен (макар той да беше заспал дълбоко). Посрещна ги с най-голяма любезност. Наричаше всички „Кочама“, почерпи ги с мляко от прясно откъснати кокосови орехи. Бърбореше им за времето. За реката. За факта, че според него кокосовите дървета стават по-ниски от година на година. Също както и жените в Айеменем. Представи ги на своята недружелюбна кокошка. Показа им дърводелските си инструменти и издяла за всекиго по една дървена лъжичка.

Едва сега, като хвърли поглед назад през годините, Рахел осъзна колко мило е било държанието на Велута. Възрастен мъж беше забавлявал три енота и се бе отнасял с тях като с истински дами. Инстинктивно се бе включил като заговорник в играта на тяхното въображение, не бе разрушил илюзията с безразличието на възрастния. Нито беше демонстрирал прекалена нежност.

А колко лесно е да се развали магията на приказката. Да се прекъсне веригата на мисълта. Да се разруши една малка мечта, която някой носи внимателно като порцеланова вещ.

Да я оставиш да съществува, да се включиш в нея, както направи Велута, е много по-трудно.

Три дни преди да настане Ужасът, той позволи да лакират ноктите му с червения Кютекс, изхвърлен от Аму. Такъв беше той в деня, в който Историята ги посети на задната веранда. Дърводелец с червени нокти. Докосваемите полицаи ги погледнаха и се изсмяха.

— Какво е това? — попита един от полицейския отряд. — Променлив ток или прав ток? Този да не е обратен?

Друг повдигна ботуша си, в грайфера на чийто ток се бе свила една стоножка. Тъмноръждиво кафява. С един милион крака.

Последният светъл лъч се спусна по рамото на малкия Купидон. Здрачът погълна градината. Цялата, наведнъж. Като питон. В къщата запалиха лампите.

Рахел видя Еста в неговата стая, седнал на добре оправеното си легло. През решетките на прозореца гледаше навън, към тъмнината. Той не можеше да види сестра си, която беше в тъмното и гледаше в осветената стая.

Бяха двама актьори, хванати в капана на неразбираема пиеса, без никакъв намек за сюжет. Препъваха се в ролите си и ближеха чужди рани. Страдаха с чуждото страдание.

Нямаше как да променят пиесата. Нито срещу заплащане да си купят някакво евтино заклинание от съветник с въображаема титла, който да ги накара да седнат и да им каже успокояващо: „Вие не сте Грешници. Срещу вас е Съгрешено. Вие бяхте още деца. Не можехте да контролирате събитията. Вие сте жертвите, а не виновниците.“

Би им помогнало, ако можеха да разменят местата. Ако биха могли, макар и временно, да си надянат трагичната качулка на жертви. Тогава биха могли да се представят за такива, да възбудят у себе си ярост срещу случилото се. Или да търсят възмездие. И в края на краищата може би да се освободят от спомените, които ги преследват.

Но те не можеха да усетят гняв и не можеха да се освободят от онова Друго Нещо, което държаха в своите лепкави Други Ръце, като въображаем портокал. Нямаше къде да го оставят. Не беше тяхно, за да го дадат другиму. Принудени бяха да го държат. Внимателно и завинаги.