Читаем Богът на дребните неща полностью

— Сега си допий лимонадата — нареди той и приятелски стисна едната половина на дупето на Еста. Две стегнати сливи в панталонки като водосточни тръби. И бежови островърхи обуща.

— Не бива да я похабяваш — продължи човекът. — Помисли си колко бедни хора нямат нищо за ядене и пиене. Ти си щастливо богато момче с покетмъни и с фабрика на баба ти, която ще наследиш. Трябва да благодариш на Бога, че нямаш никакви грижи. Сега си допий лимонадата.

И тъй зад щанда на бюфета във фоайето на първи балкон на кино „Абилаш“, чийто салон имаше първия 70 мм екран Синемаскоп, Естапен яко допи безплатното шише газиран страх с лимонов дъх. Допи прекалено лимонадената си лимонада, прекалено студена. Прекалено сладка. Газираната напитка се качи в носа му. Скоро щеше да получи още едно шише (с безплатен газиран страх). Но засега не знаеше това. Държеше лепкавата си друга ръка далеч от тялото.

С нея не биваше да пипа нищо.

— Свърши ли? Добро момче! — похвали го оранжадено-лимонаденият човек, когато Еста изпи напитката си.

Човекът взе празното шишенце и сплесканата сламка и изпрати Еста при „Звукът на музиката“.

Като влезе обратно в тъмнината с миризма на брилянтин, Еста държеше другата си ръка нагоре (сякаш държеше въображаем портокал). Промуши се покрай публиката (която обръщаше краката си насам-натам), покрай Беба Кочама, покрай Рахел (още наведена назад в седалката), покрай Аму (още раздразнена). Еста седна, като продължаваше да държи лепкавия си портокал.

На екрана беше капитан фон Клап-Трап. Кристофър Плъмър. Арогантен. Коравосърдечен. С уста като цепка. И с пронизителна полицейска свирка. Капитан със седем деца. Чисти деца, като пакетче с ментови бонбони. Той се преструваше, че не ги обича, но това не беше вярно. Обичаше ги. Обичаше ги. Обичаше и нея (Джули Андрюс), тя обичаше него, двамата обичаха децата, а децата обичаха двамата. Всички се обичаха един друг. Бяха чисти, бели деца, а леглата им бяха меки, с пухени завивки. Пу. Хе. Ни.

Къщата, в която живееха, имаше езеро и градини, широко стълбище, бели врати и прозорци, завеси на цветя.

Чистите бели деца, дори и големите, се бояха от гръмотевиците. За да ги успокои, Джули Андрюс взе всичките в своето чисто легло, изпя им една чиста песен за някои от своите любими неща. Ето кои бяха някои от нейните любими неща:

(1) Момичета с бели рокли и сини сатенени колани.

(2) Диви гъски, които хвърчат с луната върху крилете си.

(3) Лъскави медни чайници.

(4) Звънци по вратите и звънци по шейните и шницел с картофки.

(5) И т.н.

Но после в главите на двуяйчните близнаци сред публиката в кино „Абилаш“ възникнаха някои въпроси, които се нуждаеха от отговор, а именно:

(а) Дали капитан Клап-Трап друса крака си?

Не го друса.

(6) Дали капитан фон Клап-Трап надува слюнчени мехури?

С положителност не.

(в) Дали мляска?

Не мляска.

О, Капитан фон Трап, Капитан фон Трап, би ли могъл да обичаш малкото момче с портокала в миризливия салон?

Той току-що е държал онова нещо на оранжадено-лимонадения човек в ръката си, но все пак би ли могъл да го обичаш?

А неговата сестра-близначка? Наклонена назад в стола си и с фонтан на главата, прихванат с Любов-в-Токио? Би ли могъл и нея да обичаш?

Капитан фон Трап имаше няколко свои въпроса.

(а) Те чисти и бели деца ли са?

Не. (Но Софи Мол е такава).

(б) Надуват ли слюнчени мехури?

Да. (Но не и Софи Мол).

{в) Друсат ли краката си? Като чиновници?

Да. (Но не и Софи Мол).

(г) Те (единият от тях или двамата) държали ли са някога онова нещо на непознат човек?

Н… нда. (Но не и Софи Мол).

— В такъв случай съжалявам — заяви капитан фон Клап-Трап. — И дума не може да става. Аз не мога да ги обичам. Не мога да бъда техният Баба. О, не, капитан фон Клап-Трап не можеше.

Еста наведе глава в скута си.

— Какво има? — попита Аму — Ако пак се цупиш, ще те заведа право у дома. Изправи си гърба, моля те. И гледай.

Затова сме те довели тук.

Допий си лимонадата.

Гледай филма.

Помисли за бедните хора.

Щастливо, богато момче с покетмъни. Без грижи.

Еста вдигна глава и продължи да гледа филма. Стомахът му се надигаше. Имаше едно особено чувство — зеленовълнисто, гъстоводно, морсководораслово, лекоплискащо се, бездънно и пълнодънно.

— Аму?

— Сега пък КАКВО? — Думата КАКВО беше изсъскана, излаяна и изплюта.

— Повръща ми се — каза Еста.

— Само ти се повръща или искаш да повърнеш? — Гласът на Аму беше тревожен.

— Не знам.

— Да идем ли да се опиташ? — предложи Аму. — Ще ти олекне.

— О’кей — съгласи се Еста.

— О’кей? О’кей.

— Къде отивате? — искаше да знае Беба Кочама.

— Еста ще се опита да повърне — отговори Аму.

— Къде отивате? — попита и Рахел.

— Повръща ми се — отвърна Еста.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология