Богът на дребните неща

— Много дълго ти взе, Беба Кочама — усмихна се тя. — Сега е два без десет.

Сито-рито-бито (помисли си Рахел),
три жени в корито,
по-бавно каза Бавчо.

Представяше си Бавчо като човек. Бавният Къриен. Бавната Кути. Бавната Мол. Бавната Кочама.

Аму си свърши работата тихо като шепот. Върху стената на клозетната чиния, за да не се чува. Бащината й суровост беше изчезнала от очите й и те пак си бяха станали очите на Аму. Като се усмихваше, от двете страни на устата й се появяваха дълбоки трапчинки и вече не изглеждаше сърдита. За Велута или за слюнчените мехурчета.

Това беше добър знак.

Еста сам в Неговата трябваше да пикае върху нафталинени топчета и фасове в писоара. Да пикае в клозета би било пораженство. Но беше твърде нисък, за да използва писоара. Нуждаеше се от височина. Потърси височина и я намери в един ъгъл на Неговата. Една мръсна метла, лимонадено шише, полупълно с мътна бяла течност (фенил), из която плуваха черни нещица. Парцал за миене на пода. И две ръждиви консервени кутии без етикети. Може да са били консерви „Парадайз“. Парченца ананас в сироп. Или кръгли резенчета. Ананасови резенчета. Консервените кутии на баба му спасяваха честта на Еста и той нареди ръждивите кутии без етикети пред писоара. Стъпи върху тях, с един крак върху всяка, и се изпика внимателно, без да се клатушка. Като мъж. Цигарените фасове, който преди бяха влажни, сега станаха мокри и плувнаха. Не биха могли да се запалят. Като свърши, Еста премести консервените кутии до умивалника пред огледалото. Изми си ръцете и си намокри косата. После, като се почувства малък с големия гребен на Аму в ръка, внимателно възстанови алаброса си. Приглади го назад, след това го побутна напред и леко го изви в края. Прибра гребена в джоба си, слезе от консервените кутии и ги сложи обратно при шишето, парцала и метлата. Поклони им се. На цялата компания. Шишето, метлата, консервените кутии и парцала за под.

„Поклони се“, каза си той и се усмихна, защото когато беше по-малък, смяташе, че когато се покланяш, трябва да произнесеш „поклони се“. Че за да го направиш, трябва да го кажеш. Казваха му „Еста, поклони се“. Той се покланяше и повтаряше „поклони се“. Възрастните се споглеждаха, смееха се, а той се притесняваше.

Еста сам с неравните зъби.

Навън, в преддверието, почака майка си, сестра си и своята беба леля-баба. Когато те излязоха, Аму го попита:

— Добре ли се справи, Естапен? — Еста отвърна:

— Добре — и леко поклати глава, за да запази алаброса си.

Добре? Добре. Той сложи гребена в чантата на майка си. Аму изведнъж почувства прилив на обич към нейния сдържан, изпълнен с достойнство малък син с бежовите островърхи обуща, който току-що бе завършил първата си задача на възрастен. Тя прокара с обич пръстите си през косата му.

И му развали алаброса.

Разпоредителят с електрическо фенерче в ръка съобщи, че филмът е започнал, да побързат. Трябваше да се затичат нагоре по червената стълба със стария червен килим. Червени стъпала с червени петна от слюнка в червения ъгъл. Разпоредителят с фенерчето вдигна нагоре своето мунду и го прибра под чатала с лявата си ръка. Като се качваше нагоре, мускулите на прасците му се втвърдяваха под опъната кожа като космати гюллета. Държеше фенерчето в дясната ръка. Подканяше ги да бързат.

— Филмът започна отдавна — повтори той.

Значи бяха изпуснали началото. Не бяха видели как се вдига надиплената кадифена завеса със светлинки в кичурите от жълти пискюли. Бавно, бавно, докато звучи Разходката на малкото слонче от Хатари. Или Маршът на полковник Боги.

Аму държеше ръката на Еста. Беба Кочама пухтеше по стълбите, стиснала ръката на Рахел. Беба Кочама, на която тежаха двете дини в блузата, не искаше да си признае, че очаква филма с нетърпение. Предпочиташе да чувства, че идва само заради децата. В ума си тя водеше точна сметка на нещата, които е направила за хората, и на нещата, които хората не са направили за нея.

Във филма най-много й харесваха началните сцени с монахините и се надяваше да не са ги пропуснали. Аму обясняваше на Еста и Рахел, че хората обичат най-много онова, с което се отъждествяват. Рахел предполагаше, че се отъждествява най-вече с Кристофър Плъмър, който играеше ролята на капитан фон Трап. Чако никак не се отъждествяваше с него и го наричаше капитан фон Клап-Трап.

Рахел беше като възбуден комар, вързан на каишка. Подхвърчаше. Беше безтегловна. Две стъпала нагоре. Две надолу. Едно нагоре. Стъпваше на пет пъти повече стъпала, отколкото Беба Кочама.

Аз съм Попи Моряка, дум-дум
живея в каравана, дум-дум
отварям вратата и
падам на земята,
аз съм Попи моряка дум-дум

Две нагоре. Две надолу. Едно нагоре. Скок, скок.

— Рахел — смъмри я Аму, — май че още не си си научила урока.

Рахел го беше научила: Вълнението винаги води до сълзи. Дум-Дум.