Богът на дребните неща

На паркинга на хотел „Морската кралица“ небесносиният плимът клюкарстваше с други, по-малки коли. Шушу-мушу, шушу-мушу. Като голяма дама на гости с по-незначителни госпожи. Издигнала хромовите перки на опашката си.

Стаи номер 313 и 327 — каза служителят на рецепцията. — Нямат климатична инсталация. С по две единични легла. Асансьорът е спрян за поправка.

Пиколото, който ги заведе горе, не беше момче, както можеше да се очаква. Очите му бяха мътни и на оръфания му кафяв жакет липсваха две копчета. Подаваше се засечената му долна риза. Принуден бе да носи глупавата шапка на пиколо килната настрана, а стегнатата й найлонова каишка се впиваше дълбоко в увисналата му гуша. Ненужна жестокост беше да караш застарял човек да носи шапката си килната и принудително да променя начина, по който старостта е избрала да виси под брадичката му.

Пак трябваше да се изкачват червени стъпала. Същият червен килим, който бяха видели в киното, ги преследваше. Вълшебен хвърчащ килим.

Чако беше в стаята си. Свариха го да се гощава. Печено пиле, пържени картофи, сладка царевица, пилешка супа, две питки хляб и сладолед ванилия с шоколадов сос. Сос в съд с формата на лодка. Чако често казваше, че амбицията му е да умре от преяждане. Мамачи твърдеше, че това било сигурен признак за скрита неудовлетвореност от живота. Според Чако нямало такова нещо. Било обикновена лакомия.

Чако беше изненадан, дето всички се връщат по-рано, но се престори, че не е забелязал това. Продължи да яде.

По първоначалния план Еста трябваше да спи с Чако, а Рахел с Аму и Беба Кочама. Но тъй като сега Еста не беше добре и любовта беше преразпределена (Аму вече я обичаше по-малко), Рахел щеше да спи при Чако, а Еста — при Аму и Беба Кочама.

Аму извади пижамата и четката за зъби на Рахел от куфара и ги сложи върху леглото.

— Ето — каза Аму.

Две щраквания, за да се затвори куфарът. Щрак. И щрак.

— Аму — запита Рахел, — да пропусна ли вечерята за наказание?

Искаше й се да направи смяна на наказанията. Да не вечеря, а в замяна Аму пак да я обича колкото преди.

— Както желаеш — отвърна Аму. — Но аз те съветвам да се нахраниш. Ако искаш да пораснеш, разбира се. Може би ще можеш да хапнеш от пилето на Чако.

— Може би да, но може би не — смънка Чако.

— Ами какво ще стане с моето наказание? — искаше да знае Рахел. — Още не си ме наказала!

— Някои неща идват със собствените си наказания — мъдро заключи Беба Кочама. Като че ли обясняваше на Рахел някаква задача, която тя не разбира.

Някои неща идват със собствените си наказания. Като спални с вградени долапи. Скоро всички щяха да научат повече за наказанията. Че те идват в различни размери. Някои са толкова големи, че приличат на долапи, в които са вградени спалните. Можеш да прекараш в тях цял живот и безспир да се скиташ между тъмните им полици.

Целувката за лека нощ на Беба Кочама остави малко слюнка върху бузата на Рахел. Тя я обърса на рамото си.

— Лека нощ и Бог да ви благослови — промърмори Аму. Но с гърба си. Вече беше излязла от стаята.

— Лека нощ — промърмори и Еста. Беше му твърде лошо, за да може да обича сестра си.

Самичката Рахел ги проследи да се отдалечават по хотелския коридор като мълчаливи, но реални призраци. Два големи и един малък с бежови островърхи обуща. Червеният килим поглъщаше шума на стъпките им.

Рахел стоеше в рамката на хотелската врата, изпълнена с тъга.

Носеше в себе си тъга от идването на Софи Мол. Тъга, че Аму вече я обича по-малко. И тъга за неизвестното нещо, което оранжадено-лимонаденият човек беше направил на Еста в кино „Абилаш“.

През сухите й болезнени очи премина парещ вятър.

Чако сложи пилешко бутче и пържени картофи в малка чиния за Рахел.

— Не, благодаря — каза Рахел, с надежда, че ако тя сама си наложи наказание, Аму ще отмени своето.

— Не искаш ли малко сладолед с шоколадов сос? — попита Чако.

— Не, благодаря — отвърна Рахел.

— Добре — съгласи се Чако. — Но не знаеш от какво се отказваш.

Той дояде цялото си пиле, после целия си сладолед. Рахел си облече пижамата.

— Моля те не ми казвай за какво си наказана — поде Чако, докато обираше със залък хляб последния шоколадов сос от съда във форма на лодка. Отвратителния му следдесертен десерт. — Какво стана? Разчесала си ухапвания от комар и си ги разкървавила? Или не си казала „Благодаря“ на шофьора на таксито?

— Нещо много по-лошо — каза Рахел, оставайки вярна на Аму.

— Не ми казвай — повтори Чако. — Не искам да знам.

Той позвъни на румсървиса и един уморен общ работник дойде да прибере чиниите и костите. Опита се да улови миризмите на вечерята, но те избягаха и се вдигнаха нагоре по увисналите кафяви хотелски пердета.

Невечерялата племенница и преялият й вуйчо измиха заедно зъбите си в банята на хотел „Морската кралица“. Тя — изоставено, осъдено дребосъче с раирана пижама и фонтан от коса, стегнат с Любов-в-Токио. Той — по памучна фланелка и долни гащи. Фланелката му, стегната и опъната върху заобления му корем като втора кожа, висеше свободно над вдлъбнатината на пъпа.