Богът на дребните неща

Стигнаха до фоайето на първи балкон. Минаха покрай бюфета с разхладителни напитки, където бяха наредени шишета с оранжада. И с лимонада. Прекалено оранжева оранжада. Прекалено лимонена лимонада. И размекнати шоколадови бонбони.

Човекът с фенерчето отвори тежката врата на първи балкон към тъмнината, в която се въртяха вентилатори и се чуваше чупене на фъстъци. Тъмнината миришеше на дишащи хора и на брилянтин за коса. И на стар мокет. Магическата миризма на Звукът на музиката, която Рахел помнеше и обичаше. Миризмите, както и музиката, имат памет. Тя ги вдъхна дълбоко и си ги запази за потомството.

Билетите бяха у Еста. Един малък мъж. Живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум-дум.

Човекът с фенерчето освети розовите билети. Десети ред. Номер 17, 18,19, 20. Еста, Аму, Рахел, Беба Кочама. Запромушваха се между раздразнени хора, които трябваше да обръщат краката си насам и натам, за да им направят път. Седалките на столовете трябваше да се свалят. Беба Кочама задържа седалката на Рахел, докато тя се качи на нея. Момиченцето не беше достатъчно тежко, затова предната част на седалката се вдигна нагоре и я притисна като пълнеж на сандвич, а Рахел гледаше между коленете си. Две колена и един фонтан от коса. Еста, с по-голямо достойнство, седна в края на седалката.

Сенките на вентилаторите на тавана падаха върху екрана, там, където нямаше картина.

Фенерчето угасна. Дойде времето на Световния хит.

Камерата се възвиси в небесносиньото (като цвета на колата) австрийско небе заедно с ясните тъжни звуци на черковни камбани.

Далече долу, на земята, във вътрешния двор на манастира, камъните на калдъръма блестяха. През двора вървяха монахини. Като бавно движещи се пури. Тихи монахини, събрани около тяхната Преподобна майка, която никога не чете писмата им. Събраха се като мравки около троха хляб. Пури около Царицата Пура. Без косми по коленете. Без дини в блузите им. А с дъх на ментово бонбонче. Искаха да се оплачат на Преподобната майка. Със сладкогласни оплаквания. От Джули Андрюс, която още беше по склоновете на планината, пееше От звука на музиката оживява планината и беше закъсняла отново за богослужението.

На дърво се люляла,
в драскотини е цяла

клеветяха я мелодично монахините.

Пак се връща с раздрана пола.
Тя по пътя танцува,
през полята лудува,
а пред черквата свирка с уста.

Някои хора от публиката започнаха да се обръщат назад. Да викат: Шшшт! Шшшшт! Шшшшт! Шшшшт!

А под забрадката косите
на ролки вечно са навити!

Чуваше се един глас, който не излиза от екрана. Чист и в тон с музиката, той се носеше през тъмнината над съскането на вентилаторите и шумоленето на фъстъчените черупки. Сред публиката навярно имаше монахиня. Глави започнаха да се обръщат назад. Чернокоси тилове се превръщаха в лица с усти и мустаци. Съскащи усти със зъби на акула. Много усти.

— Шшшт! — викаха те едновременно.

Пееше Еста. Монахиня с алаброс. Монахинята Елвис Пелвис. Той не можеше да се въздържи.

— Изведете го от салона! — викаше публиката, когато откри, че е той.

Млъкни или излез. Излез или млъкни.

Публиката беше Голям човек. Еста беше Малък човек, с билетите.

— Еста, за Бога, млъкни! — яростно прошепна Аму.

И Еста млъкна. Устите и мустаците се обърнаха напред. После, без предупреждение, песента започна отново и Еста не можеше да се въздържи.

— Аму, може ли да изляза и да я изпея отвън? — попита Еста (преди Аму да го плесне). — Ще се върна след песента.

— Но не очаквай, че и друг път ще те изведа — просъска Аму. — Срамиш всички ни!

Но Еста не можеше да се въздържи. Стана и започна да излиза. Покрай сърдитата Аму. Покрай Рахел, която гледаше през коленете си. Покрай Беба Кочама. Покрай публиката, която пак трябваше да обръща краката си. Насам и натам. На червен надпис над вратата беше означено с червена светлина Изход. Еста излезе.

Във фоайето оранжадите чакаха. Лимонадите чакаха. Омекналите шоколади чакаха. Скамейките, покрити с изкуствена кожа в цвят електрик, чакаха. Афишите Наскоро чакаха.

Еста сам седна на скамейката, покрита с изкуствена кожа в цвят електрик във фоайето на първи балкон в кино „Абилаш“, и запя. С глас на монахиня, ясен като бистра вода.

И как ще я накараш да спре,
да поседне, да чуе добре?

Човекът зад щанда на бюфета, който беше дремал върху един ред табуретки в очакване на паузата, се събуди. Видя с подпухналите си очи Еста с бежовите му островърхи обуща. И с разрошен алаброс. Човекът избърса мраморния плот с обезцветен парцал. И зачака. И докато чакаше, бършеше. Докато бършеше, чакаше. И наблюдаваше как Еста пее.

Как да се справиш с морската стихия?
Как да решиш проблем като Мариии-яя?

Еста пееше.