Авемпарта

-Би ли обяснил защо се наемаме с работата? - попита Ейдриън, заслонявайки очи, докато пристъпваха навън. Небето бе идеално синьо, утринното слънце бе запретнало ръкави да изсуши локвите от предната нощ. Наоколо хората се стичаха към пазара. Колички с пролетни зеленчуци и покрити с брезент бъчви стояха заклещени зад три претрупани със сено каруци. От тълпата пред тях изникна дебелак, стиснал по едно възбудено пиле във всяка ръка. Той танцуваше около локвите, отбягваше хора и колички, и измърморваше по едно приглушено извинение, докато си пробиваше път.

- Тя ни плаща десет сребърни за работа, която дотук ни коства един златен тенент - продължи Ейдриън, докато успешно избягна пиленосеца. - И ще ни коства още няколко, преди да сме готови.

- Не го правим за парите - осведоми го Ройс, докато си пробиваше път през тълпата.

- Очевидно, но защо го правим? Имам предвид, да, сладка е и прочие, но освен ако не възнамеряваше да я продадем, не виждам...

Ройс погледна през рамо, изобразявайки зла усмивка.

- Изобщо не се бях сетил за това. Продажбата й би намалила разходите ни значително.

- Забрави, че го споменах. Просто ми кажи защо го правим.

Ройс ги изведе от тълпата към антикварния магазин на Огнотон, на чиято витрина имаше изложени наргилета, порцеланови животински фигурки и кутийки за бижута с месингови ключалки. Провряха се в тясното пространство между него и сладкарница, която предлагаше безплатни мостри бонбони.

- Не ми казвай, че не си се чудил какво е правил Есрахаддон - прошепна Ройс. - Този маг е бил затворен за деветстотин години и изчезва в деня, в който го освобождаваме и вече не чуваме нищо от него до този момент? Църквата би трябвало да знае и все пак империалистите не са разпратили хора да го търсят или разлепили обявления. Бих си помислил, че ако най-опасният на света човек е на свобода, то суматохата би била малко по-голяма.

Две години по-късно той се явява в селце и ни кани да го посетим. Отгоре на всичко избира границата с елфите и Авемпарта като място за срещата. Не искаш ли да узнаеш какво иска?

- Каква е тази Авемпарта?

- Знам само, че е стара. Наистина стара. Нещо като древна елфи-ческа цитадела. Което извиква въпроса, не искаш ли да надникнеш вътре? Ако Есрахаддон мисли, че има полза в отварянето й, склонен съм да предположа, че е прав.

- Значи търсим древно елфическо съкровище?

- Нямам представа, но съм сигурен, че там ще да има нещо ценно. Но за това ще ни са ни нужни запаси, а и трябва да се измъкнем от града преди Прайс да насъска хрътките си.

- Ако обещаеш да не продаваш момичето.

- Няма - ако слуша.

* * *

Ейдриън усети Тракия да се надвесва отново, този път захласвайки се по двуетажен дом от измазан камък с жълт сламен покрив и оранжев глинен комин. Бе обграден от обрасла с люляк и бръшлян стена, висока до пояс.

- Толкова е красиво - прошепна момичето.

Бе ранен следобед и се намираха на няколко мили извън Колнора, пътувайки на изток по Олбърнския път. Провинциалният друм шареше между мрежата селца от хълмистия регион обграждащ града; малки колиби, където бедни фермери обработваха земите си редом с летните вили на богатите безделници. В тях последните за по три месеца си представяха, че са провинциални сквайъри. Ройс яздеше до тях или избързваше напред в зависимост от натовареността на пътя. Качулката му бе вдигната въпреки приятното време. Тракия яздеше зад гърба на Ейдриън и краката й се поклащаха от едната страна на кафявата кобила в такт с крачките.

- Тук е съвсем различен свят - каза тя. - Истински свят. Всеки е богат. Всеки е крал.

- Колнора я бива, но не бих отишъл толкова далеч.

- Тогава как ще обясниш всички тези величествени къщи? Каруците имат метални спици. Зеленчуковите щандове преливат от бушели лук и зелен грах. В Далгрен имаме само пътеки, които са в ужасно състояние след дъжд, а тук имате такива широки пътища, които дори си имат табелки с имена. А там един фермер носеше ръкавици - на ръцете си - докато работеше. В Далгрен дори и дяконът си няма ръкавици и определено не би работил с тях, ако имаше. Всички сте толкова богати.

- Някои от тях са.

- Като вас двамата.

Ейдриън се изсмя.

- Но вие имате чудесни дрехи и прелестни коне.

- Тя не е чак толкова специална.

- Никой в Далгрен освен лордът и рицарите му нямат коне, а вашите са толкова красиви. Много харесвам очите й - такива дълги мигли. Как се казва?

- Наричам я Мили по името на жена, която познавах някога. Тя имаше същия навик да не ме слуша.

- Мили е красиво име. А кобилата на Ройс?

Ейдриън се намръщи и го погледна.

- Не зная. Ройс, някога да си я кръщавал?

- За какво?

Ейдриън погледна Тракия, която му отвърна с ужасен поглед.

- Какво ще кажеш за... Люляк или Маргаритка? Не, почакай... Хризантема?

- Хризантема? - повтори Ейдриън. Колкото и да би било забавно Ройс да язди Хризантема, трябваше да изтъкне, че имената на цветя не са особено подходящи за дребната сива кобила на Ройс. - Ами Дребосъчка или Саждивка?

- Не! - смъмри го Тракия. - Бедното животно ще се чувства ужасно.

Ейдриън се изкикоти. Ройс не обръщаше внимание на разговора; из-