Авемпарта

- О, такъв е. Много е силен и уверен.

- Изненадан съм как те е пуснал сама.

Тракия се усмихна.

- Не си извървяла пеша целия този път, нали?

- О, не, качих се в каруцата на един амбулантен търговец, който се отби с жена си в Далгрен. Не искаха да стоят повече от една нощ и ми позволиха да пътувам с тях.

- Пътувала ли си много преди?

- Не. Бях родена в Гламрендор, столицата на Дънмор. Семейството ми обработваше под аренда ферма на Негова светлост. Преместихме се в Далгрен, когато бях на около девет и оттогава не бях напускала селото. Дори не мога да кажа, че си спомням особено много от Гламрендор. Помня само, че беше мръсно. Всички сгради бяха дървени и пътищата бяха много кални - поне така съм го запомнила.

- Още си е така - вмъкна Ройс.

- Не мога да повярвам, че си имала смелостта да тръгнеш просто така - каза Ейдриън, клатейки глава. - Трябва да е било доста разтърсващо да напуснеш Далгрен и след няколко дни да се озовеш в най-големия град в света.

- О, беше - отвърна тя, издърпвайки с малкия си пръст няколко опитали се да влязат в устата й косъма. - Почувствах се глупаво, когато осъзнах колко трудно ще бъде да ви открия. Очаквах, че ще е нещо като у дома, където бе достатъчно да попитам някого и той щеше да знае къде сте. В Колнора имаше много повече хора, отколкото очаквах. Ако трябва да съм честна, това се отнасяше до всичките ми очаквания. Търсех и търсех, и си мислех, че никога няма да ви открия.

- Предполагам баща ти ще се притеснява.

- Не, няма - отвърна тя.

- Но ако...

- Какви са тези неща? - попита тя, сочейки към изправените камъни с краставицата си. - Тези сини камъни. Толкова са странни.

- Никой не знае - отвърна Ройс.

- От елфи ли са били направени? - попита тя.

Ройс наклони глава и я погледна.

- Как разбра?

- Приличат малко на кулата край селото ми - онази, за която ви наех да отворите. Същите камъни - поне така ми се струва. Кулата също изглежда синя, но може и да е заради разстоянието. Забелязали ли сте как нещата изглеждат сини отдалеч? Предполагам ако можех да се доближа до нея, тя току-виж се окаже сива.

- Защо да не можеш?

- Защото е в средата на реката.

- Не можеш ли да плуваш?

- Трябва да си много силен плувец. Кулата е построена на скала, която се надвесва над водопад. Красив водопад - много висок. Много вода се излива. В слънчевите дни се виждат дъги във водната прах. Разбира се, доста е опасно. Поне петима умряха - само за двама се знае със сигурност, за останалите не намерихме телата - защото. - тя замлъкна, кога-то видя израженията на лицата им. - Нещо не е наред ли?

- Можеше да споменеш за това по-рано - каза Ройс.

- За водопада? Мислех си, че знаете. Имам предвид, държахте се, сякаш кулата ви е позната. Съжалявам.

Няколко мига се храниха мълчаливо. Тракия приключи обяда си и се изправи да огледа камъните с развяваща се зад нея рокля.

- Не разбирам - каза накрая, надвиквайки вятъра. - Ако Нидвалден е границата, тези елфически камъни защо са тук?

- Това е била земя на елфите - обясни Ройс. - Всичко наоколо. Преди да е имало Колнора или Уоррик, е било част от Ериванската империя. Болшинството не обичат да си припомнят това; предпочитат да си мислят, че човеците винаги са управлявали тук. Притеснява ги. Смешното е, че много от имената днес са елфически: Ерванон, Ренидд, Гламрендор, Галевир и Нидвалден. Самото име на тази територия, Аврин, означава зелени поля.

- Някой път разкажи това в кръчма и виж колко бързо ще ти строшат главата - спомена Ейдриън, с което привлече погледите и на двамата.

Когато всички се нахраниха, Тракия се изправи сред камъните, вперила поглед на запад с развени рокля и коси. Погледът й се насочи към хоризонта, отвъд Колнора, отвъд сините хълмове към тънката ивица на морето. Изглеждаше толкова малка и нежна, че Ейдриън полуочакваше вятърът да я отнесе като златно листо. Тогава забеляза очите й. Тя бе дете и все пак очите изглеждаха по-възрастни. Блясъкът на невинността и искрите на почуда липсваха. На лицето й се забелязваше и грижа, а в погледа - увереност. Детството отдавна я бе изоставило.

Отново поеха. Спускайки се от другата страна на възвишенията, продължиха да следват пътя през остатъка от деня, но с наближаването на залеза започнаха да вървят по нещо, което малко се различаваше от пътечка. Все още съзираха ферми тук-таме, но това ставаше все по-нарядко. Гората се сгъстяваше, а пътят ставаше тъмен.

С отмирането на слънчевата светлина, Тракия се умълча. Вече нямаше на какво да се удивлява, но Ейдриън предположи, че има и друго. Мишка притича в купчина миналогодишни листа и Тракия подскочи, грабвайки китката му. Впи ноктите си достатъчно дълбоко, за да го накара да трепне.

- Не трябва ли да потърсим подслон? - попита тя.

- Тук не е особено вероятно - каза й Ейдриън. - От този момент оставяме цивилизацията зад гърба си. Пък и нощта е прекрасна. Земята е суха и изглежда ще е топло.

- Ще спим на открито?

Ейдриън се обърна да погледне лицето й. Устата й бе отворена леко, челото набръчкано, широко разтворените очи оглеждаха небето.