Авемпарта

цъка с език, смушка коня си и избърза напред, за да направи път на приближаваща каруца, като остана там дори и след като се разминаха.

- А Лейди? - запита Тракия.

- Малко е високомерно, не мислиш ли? Тя не е точно скоклив кон за показ.

- Тогава ще я накара да се чувства по-добре. Ще й даде увереност.

Доближиха поток, където орлови нокти и малинови храсти увенчаваха гладките гранитни брегове с пролетна зеленина. От едната страна имаше воденица, чието колело скърцаше и капеше. Два квадратни прозореца, подобно тъмни очи създаваха впечатлението за каменно лице под островърхия дървен покрив. Ниска стена отделяше воденицата от пътя; върху нея си почиваше сиво-бяла котка. Тя лениво отвори зелените си очи и премигна насреща им. Когато се приближиха, котката прецени дистанцията като опасна и скочи от стената, стрелвайки се сред гъсталаците.

Конят на Ройс се изправи на задни крака и изцвили. Докато кобилата отстъпваше назад, Ройс изруга и стегна юздите, притискайки главата й надолу и принуждавайки я да се завърти напълно.

- Нелепо! - оплака се Ройс, щом конят бе напълно овладян. - Хиля-дапаундово животно ужасено от петпаундова котка; ще решиш, че е мишка.

- Мишка! Това е идеално! - извика Тракия, предизвиквайки ушите на Мили да се извият назад.

- Харесва ми - съгласи се Ейдриън.

- Богове - промърмори Ройс, клатейки глава, докато отново потегляше напред.

Докато се отправяха по на север, именията се превръщаха във ферми, розовите храсти - в необработван жив плет, а разделящите ливадите огради отстъпиха на недисциплинирани дървета. Но Тракия продължаваше да изтъква забележителности, като невъобразимия лукс на покритите мостове и богато украсените карети, които все още изтрополяваха понякога край тях.

Пътят се изкачваше по-високо и скоро излязоха извън сенките. Земята прерастваше в обширни некултивирани полета с енчец, млечка и див салифан. В жегата ги преследваха жужащи цикади. Тракия най-сетне замлъкна и отпусна глава на гърба на Ейдриън. Той се притесни да не би момичето да заспи и да се прекатури, но тя от време на време се раздвижваше, за да пропъди някоя муха или да се огледа.

По-високо и по-високо се изкачваха, докато най-накрая стигнаха върха на Амбърските възвишения. Знаменитата планинска област се отличаваше като оголено място с ниска трева и гола скала. Тя бе част от дълга верига, служеща като граница между кралствата на Уоррик и Ол-бърн. Олбърн бе третото по сила и просперитет кралство в Аврин, след Уоррик и Меленгар. По-голямата част от земите му бяха покрити с гори, а бреговете му бяха изложени на чести набези от Ба Ран Гхазел, които нападаха светкавично, отвличайки ималите нещастието да попаднат в ръцете им и опожарявайки всичко онова, което не можеха да плячкосат. Владетелят му, крал Арманд, бе поел короната едва отскоро, след внезапната смърт на своя предшественик. Докато крал Рейнълд беше роялист, Ейдриън бе останал с впечатлението, че новият крал е ако не открит привърженик, то поне силно симпатизира на империалистите. Това беше лошо за Меленгар, чиито съюзници се топяха всеки ден.

Амбърските възвишения събуждаха любопитството дори и на местните жители заради вертикалните камъни, масивните сиво-сини скали, издълбани в уникално преливащи се форми. Изглеждаха почти органични в заоблените си извивки, като куп виещи се змии, губещи се и излизащи изпод върха. Ейдриън нямаше ни най-малка представа какво е било първоначалното предназначение на камъните. Съмняваше се, че някой изобщо знае. Останки от лагерни огньове бяха пръснати около камъните, последните от своя страна увековечени с обичайните надписи: взаимни уверения във вечна обич или слогани: „Марибор е Бог!“, „Националистите са куку“, „Наследникът е мъртъв“ и дори „Таверна «Сивата мишка» -все надолу по хълма“. От върха можаха да видят разстилащата се в краката им Колнора, докато на североизток лежаха безконечни мили гъста девствена гора, където кралствата на Олбърн и Дънмор се докосваха. За Ейдриън гората представляваше солиден океан зеленина - мили сурова дивота, отвъд която лежеше селце на име Далгрен.

Тъй като вятърът на върха бе хладен и достатъчно силен, за да пропъди мухите, мястото бе отлично за следобедно похапване. Подкрепиха се с осолено свинско, твърд черен хляб, краставици и лучец. Бе типа храна, над която Ейдриън би се навъсил в града, но на пътя изглеждаше прекрасно поради по-малкото възможности и по-острия апетит. Наблюдаваше как Тракия седи на тревата и гризе краставичка, като внимава да не изцапа новата си рокля. Тя се взираше с отнесен вид, поемайки си дълбоко дъх.

- За какво мислиш? - попита той.

Тя се усмихна стеснително и нему се стори, че забелязва оттенъци на тъга:

- Просто си мислех колко е прекрасно тук. Колко хубаво би било да живея в някоя от фермите, покрай които минавахме. Няма да ни трябва нещо префърцунено, нито дори къща - татко може да построи къща съвсем сам и да обработва всякаква земя. Няма нищо, което да не може да направи, след като веднъж си го науми, а веднъж науми ли си го, няма отказване.

- Сигурно е прекрасен човек.