Авемпарта

Тя се бореше, дращейки и ритайки. Той притисна ръцете й под коленете си и краката й не уцелиха нищо. Тя изпищя. Мъжът я зашлеви в отговор. Шокът я разтърси и тя се взираше зашеметена, докато той продължаваше тромаво да се разкопчава. Болката още не я бе заляла, не напълно. Натрупваше се в бузата и добавяше още масло в огъня. През насълзените си очи, тя го видя върху себе си като че наблюдаваше сцената от разстояние. Отделните звуци се сливаха в тъпо бучене. Тя виждаше напуканите му устни да се движат, мускулите на врата да се разместват, дългите жилки, но не чуваше думите. Освободи едната си ръка, но той отново я хвана и притисна още веднъж.

Зад него тя видя две приближаващи се фигури. Някъде в нея оживя слаба надежда и тя съумя да прошепне тихо:

- Помогнете ми.

По-предният изтегли масивен меч и като го задържа за острието, лашна нападателя й с дръжката по главата, така че онзи отхвърча в канавката.

Мечоносецът коленичи край нея. Той бе просто силует пред тебеши-реното небе, фантом.

- Мога ли да ти помогна с нещо, мадам?

- Кой си ти?

- Казвам се Ейдриън Блекуотър.

Тя се вторачи в него.

- Наистина? - успя да изрече, без да пуска ръцете му. Преди да го осъзнае, започна да плаче.

- Какво си й направил? - поинтересува се другият мъж, приближавайки се до тях.

- Нямам представа.

- Да не си й стиснал ръката прекалено силно? Пусни я.

- Не я държа. Тя държи мен.

- Съжалявам. Съжалявам - гласът на момичето потрепери. - Просто си мислех, че никога няма да ви открия.

- Е, вече го стори - усмихна й се той. - Този тук е Ройс Мелбърн.

Тя ахна и силно обви с ръце врата на по-ниския мъж, прегръщайки

го силно и плачейки по още по-подобен начин. Ройс стоеше неловко неподвижен, докато Ейдриън съумя да я отдели.

- Вече установих, че се радваш да ни видиш; това е добре - каза Ейд-риън. - Сега, коя си ти?

- Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен - тя се усмихваше мимо волята си. - Търсех ви от много дълго време.

Тя залитна.

- Добре ли си?

- Малко ми се вие свят.

- Кога яде за последно?

Тракия се замисли, очите й шаваха напред-назад, докато се опитваше да си припомни.

- Няма значение - Ейдриън се обърна към Ройс. - Това е твоят бивш град. Някаква представа къде бихме могли да получим помощ за млада жена по това време на нощта?

- Жалко, че не сме в Медфорд. Гуен щеше да ни е от огромна полза.

- Е, тук наблизо няма ли бардак? В крайна сметка това е търговската столица на света. Не ми казвай, че не предлагат това.

- Да, има един добър на улица Южна.

- Добре... Тракия, нали? Ела с нас, ще се погрижим да те поизчистят и евентуално нахранят.

- Почакайте - тя коленичи при зашеметения мъж и си взе кесията от джоба му. - Мъртъв ли е?

- Надали. Не го тропнах толкова силно.

Изправяйки се, тя усети главата й да се върти и от краищата на очите й пролази мрак. Тя се олюля като пияна и се строполи. Събуди се само за малко и усети ръце нежно да я повдигат. През глухото бучене дочу кико-тене.

- Какво е толкова смешно? - чу един от тях да казва.

- Подозирам, че това ще е първият път, когато някой влиза в публичен дом и си носи собствена жена.

Глава 2 Тракия

- Хубавко сияе, като нов медак, сладуранката - отбеляза Клариса, докато тримата гледаха през прага към чакащата в салона Тракия. Клари-са бе едра, трътлеста жена с розови бузи и къси пръстища, които имаха навика да си играят с плисетата на роклята й. Тя и останалите момичета от вертепа бяха извършили чудеса с момичето. Тракия бе облечена в нова одежда. Евтина и семпла - кафява ленена рокля над набрана риза с колосан корсаж - но определено по-привлекателна от предишните парцали. Нямаше и помен от дриплата, която бяха срещнали предишната нощ. Дори й бяха сложили грим и резултатите спираха дъха. Млада красавица с удивителни сини очи и златна коса.

- Бедното момиче беше в ужасно състояние, като я доведохте. Къде я намерихте? - запита Клариса.

- Под Търговската арка - отвърна Ейдриън.

- Бедното - женището поклати тъжно глава. - Ако й трябва място, убедена съм, че можем да я включим в списъка. Ще получи собствено легло, храна по три пъти дневно и с вида си ще се оправя доста добре.

- Нещо ми подсказва, че тя не е проститутка - каза й Ейдриън.

- Никоя от нас не е, сладък. Не и докато не се озовеш под Търговската арка, разбира се. Да я беше видял на закуска. Яде като изгладняло псе. Естествено, тя не искаше да вкуси нищо, докато не я убедихме, че храната е безплатна по законите на гостоприемството от търговската камара за приветстването на всеки посетител. Маги го измисли това. Голяма ше-гаджийка е. Което ме подсеща, сметката за стаята, облеклото, храната и разчистването възлиза на шейсет и пет в сребро. Гримът е безплатен, тъй като тя каза, че никога не била носила преди и Делия искаше да види как ще й стои.

Ройс подаде златен тенент.

- Виж ти, двамцата със сигурност трябва да се отбивате по-често и следващия път без момичето, а? - тя смигна. - Но сериозно, каква е историята с нея?

- Там е работата, че още не знаем - отвърна Ейдриън.

- Но е крайно време да разберем - допълни Ройс.