Àä

— Какви факти?! — прекъсна я ученият и се опита да се надигне още повече. Системата в ръката му го теглеше и чувстваше тялото си като от олово. — Знам само, че се намирам във флорентинска болница и че когато съм дошъл, съм повтарял „варвари“…

Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл.

— Да не съм предизвикал автомобилна катастрофа? Някой пострадал ли е?

— Не, не — успокои го доктор Брукс. — Едва ли.

— Тогава какво? — настоя Лангдън и погледът му яростно запрескача между двамата лекари. — Имам право да знам какво става!

Последва дълго мълчание. Накрая доктор Маркони неохотно кимна на красивата си млада колежка и тя въздъхна.

— Добре, ще ви разкажа каквото ми е известно… а вие ще слушате спокойно, нали?

Лангдън кимна и от това движение в главата му отново избухна болка. Без да ѝ обръща внимание, той жадно зачака обяснението.

— Първо… Раната на главата ви не е резултат от злополука.

— Е, поне това е успокоително.

— Не съвсем. Всъщност раната ви е от куршум.

Сърдечният монитор отново запиука по-бързо.

— Моля?!

— Куршум е одраскал темето ви и най-вероятно е предизвикал мозъчно сътресение — спокойно, но прекалено бързо отговори доктор Брукс. — Извадили сте страхотен късмет, че сте останали жив. Два сантиметра по-надолу и… — Тя поклати глава.

Лангдън я зяпна смаяно. „Някой е стрелял по мен?!“

Откъм коридора се разнесоха гневни гласове. Изглежда, неизвестният посетител не желаеше да чака. След миг Лангдън чу рязко отваряне на тежка врата и малко по-късно в коридора се появи някаква жена.

Бе облечена изцяло в черна кожа, имаше стройно мускулесто тяло и тъмна коса, стърчаща на пънкарски шипове. Движеше се с лекота, сякаш стъпалата ѝ не докосваха пода, и се насочваше право към стаята на Лангдън.

Доктор Маркони без колебание се изправи на прага, за да ѝ препречи пътя.

— Ferma!* — нареди той и протегна длан като полицай.

Без да забави ход, непознатата извади пистолет със заглушител, и стреля в гърдите му.

Разнесе се рязко изсвистяване.

Пред ужасения поглед на Лангдън доктор Маркони политна назад и падна на пода, като притискаше гърдите си с ръце. Бялата му престилка почервеня от кръв.

*Стой (ит.) — Б. пр.

3.

Седемдесет и два метровата луксозна яхта „Mendacium“* пореше утринната мъгла, която се стелеше над спокойните вълни на Адриатическо море на осем километра от италианския бряг. Тъмносивият цвят на аеродинамичния корпус ѝ придаваше отблъскващия вид на военен кораб.