— Господин Лангдън, тревогата е типична за мозъчни травми, но трябва да успокоите пулса си. Никакви движения. Никакви вълнения. Просто лежете неподвижно и почивайте. Ще се оправите. Постепенно ще си възвърнете паметта.
Доктор Маркони донесе спринцовка, подаде я на Брукс и тя вля съдържанието ѝ в интравенозната система.
— Слабо успокоително, което ще ви помогне да се отпуснете и ще облекчи болките ви — поясни и се изправи. — Всичко ще е наред, господин Лангдън. Просто поспете. Ако имате нужда от нещо, натиснете бутона до леглото си.
Угаси лампата и двамата с брадатия лекар излязоха.
В мрака Лангдън усети, че лекарството му действа почти моментално и го повлича обратно в онзи дълбок кладенец, от който беше изплувал. Опита се да се съпротивлява, насилваше се да държи очите си отворени. Помъчи се да седне на леглото, ала тялото му тежеше като бетон.
При поредното си завъртане се озова с лице към прозореца. В стаята цареше мрак и вместо собственото си отражение в стъклото Лангдън видя в далечината осветен градски пейзаж.
Сред силуетите на кули и куполи в полезрението му господстваше величествена фасада на каменна крепост със зъбери и стометрова кула с разширен горен край, издадена пред грамадно укрепление с бойници.
Той рязко седна на леглото и в главата му изригна болка. След като парещото пулсиране се поуталожи, Лангдън впери поглед в кулата.
Добре познаваше тази средновековна сграда.
Нямаше друга такава в целия свят.
За съжаление, освен това тя се намираше на шест хиляди и петстотин километра от Масачузетс.
Скрита в сенките на Виа Торегали пред болницата, една стройна жена с лекота скочи от мотоциклета си БМВ и закрачи със съсредоточеността на пантера, преследваща плячката си. Над вдигнатата яка на черното ѝ кожено рокерско яке стърчаха пънкарските шипове на късата ѝ коса. Тя провери заглушителя на пистолета си и впери острия си поглед в прозореца, зад който току-що беше угаснала светлината в стаята на Робърт Лангдън.
По-рано същата вечер мисията ѝ бе претърпяла пълен провал.
Гукането на един-единствен гълъб бе променило всичко.
И сега тя идваше да поправи нещата.
2.
„Във Флоренция ли съм?!“
Главата му се пръскаше от болка. Робърт Лангдън седеше на болничното легло и натискаше бутона на звънеца за персонала. Въпреки успокоителните в кръвта му сърцето му сякаш щеше да се пръсне.
Доктор Брукс влетя в стаята. Завързаната ѝ на опашка коса подскачаше.
— Какво ви е?
Лангдън озадачено поклати глава.
— Да не би да съм в… Италия?
— Добре — каза тя. — Започвате да си спомняте.