Àä

По външната страна на металната врата се посипа дъжд от куршуми. В коридора закънтяха уплашени викове.

Тялото на Лангдън някак си се оказа в движение — паниката и инстинктът бяха надделели над успокоителните. Докато тромаво се смъкваше от леглото, остра болка опари дясната му предлакътница. В първия момент той си помисли, че някой куршум е пробил вратата и го е улучил, но когато погледна, установи, че системата се е изтръгнала от ръката му. Пластмасовият абокат стърчеше от рана с разкъсани ръбове и от тръбичката вече течеше топла кръв.

Сега вече Робърт се разбуди окончателно.

Клекнала до тялото на доктор Маркони, доктор Брукс продължаваше да търси пулс. Очите ѝ плуваха в сълзи. После, сякаш в нея бяха натиснали електрически ключ, рязко се изправи и се обърна към Лангдън. Младото ѝ лице се преобрази пред погледа му и придоби цялото хладнокръвно самообладание на опитен лекар от спешно отделение в критичен момент.

— Елате с мен — нареди тя.

Хвана го за ръка и го задърпа. Изстрелите и хаосът в коридора продължаваха. Лангдън се клатушкаше. Чувстваше ума си буден, ала упоеното му тяло реагираше мудно. „Размърдай се!“ Плочките на пода студенееха под босите му крака, а болничната нощница му беше прекалено къса. Усещаше как кръвта се стича по ръката му и се събира в шепата му.

Куршумите продължаваха да се сипят около тежката брава.

Доктор Брукс грубо натика пациента си в малката баня. Понечи да го последва, но спря, обърна се и изтича при плота, за да вземе окървавеното му сако от туид.

„Остави го това тъпо сако!“

Младата лекарка го последва и бързо заключи вратата на банята. В този момент вратата на стаята се отвори с трясък.

Доктор Брукс се насочи към друга врата, отвори я и изведе Лангдън в съседната реанимационна зала. Зад тях пак отекнаха изстрели. Лекарката надникна в коридора, хвана Робърт за ръка и го затегли към стълбището. От резките движения му се зави свят и му се стори, че ще припадне.

Следващите петнайсет секунди преминаха като в мъгла… спускане по стълбище… залитане… падане. Главата му се пръскаше от болка. Зрението му стана още по-неясно и мускулите му реагираха с голямо забавяне.

А после температурата изведнъж се понижи.

„Навън съм“.

Доктор Брукс го поведе по някаква тъмна алея и той настъпи нещо остро, падна и се удари силно. Тя с усилие го изправи, като ругаеше дадените му успокоителни.