„Времето изтича — отвърна тя. — Търси и ще намериш“.
Лангдън пристъпи към реката и видя, че водата е кървавочервена и прекалено дълбока. Когато отново отправи поглед към забулената жена, телата пред краката ѝ се бяха умножили. Вече бяха стотици, може би хиляди, някои още живи, гърчещи се в агония, постигнати от невъобразима смърт… поглъщани от огън, заравяни в изпражнения, разкъсваха се едни други. Над реката отекваха скръбни вопли на човешко страдание.
Жената протегна изящните си ръце към него, сякаш го молеше за помощ.
— Коя си ти? — повтори Лангдън.
В отговор непознатата бавно смъкна булото от лицето си. Беше поразително красива и все пак по-възрастна, отколкото той си представяше — навярно към шейсет, величествена и силна като вечна статуя. Имаше сурова брадичка, дълбоки чувствени очи и дълга сребристосива коса, която се спускаше на къдрици по раменете ѝ. На шията ѝ висеше амулет от лапис лазули — змия, увита около тояга.
Лангдън усещаше, че я познава… вярваше ѝ. „Но защо?“
Тя посочи два подритващи крака, които се подаваха от земята и очевидно принадлежаха на някоя клета душа, заровена до кръста надолу с главата. На светлото бедро на мъжа с кал беше написана буквата Р.
„Р ли? — неуверено си помисли Лангдън. — Като в… Робърт?“
— Това там… аз ли съм?
Лицето на жената остана непроницаемо.
„Търси и ще намериш“ — за пореден път прошепна тя.
После изведнъж засия в бяло… все по-ярко и по-ярко. Цялото ѝ тяло завибрира и с гръм се пръсна на хиляди късчета светлина.
Лангдън се събуди с вик.
В стаята светеше. Беше сам. Силно миришеше на медицински спирт и някакъв апарат пиукаше в такт със сърцето му. Той се опита да помръдне дясната си ръка, но го спря остра болка. Погледна надолу и видя система за интравенозно вливане.
Пулсът му се ускори и апаратът запиука по-бързо.
„Къде съм? Какво се е случило?“
В тила му пулсираше мъчителна болка. Лангдън предпазливо вдигна лявата си ръка и опипа главата си, за да разбере какво и къде точно го боли. Под сплъстената си коса напипа твърдите издатини на десетина шева, покрити със спечена кръв.
Затвори очи и се опита да си спомни някаква злополука.
Нищо. Абсолютно нищо.
„Мисли!“
Само мрак.
Появи се мъж с лекарска престилка, явно предупреден от сърдечния монитор на Лангдън. Беше с рошава брада и мустаци, а изпод рунтавите му вежди гледаха внимателни очи, излъчващи ведрина.
— Какво… е… станало? — успя да каже Лангдън.
Брадатият вдигна показалец пред устните си, изхвърча навън и завика някого по коридора.