Пред очите му отново се появи странното видение със забулената жена, заобиколена от гърчещи се тела. „Търси и ще намериш“.
— Сънувах кошмар.
— Какъв?
Лангдън ѝ разказа.
Лекарката си водеше бележки. Лицето ѝ беше безизразно.
— Имате ли представа какво може да е предизвикало такъв ужасяващ сън?
Той затършува в паметта си и поклати глава. Главата му реагира с нова болка.
— Добре, господин Лангдън, още няколко рутинни въпроса — без да престава да пише, рече Брукс. — Кой ден на седмицата сме?
Професорът се замисли за миг.
— Събота. Спомням си, че пресичах кампуса… отивах на една публична лекция и после… после не си спомням нищо. Паднал ли съм?
— Ще стигнем и дотам. Знаете ли къде се намирате?
— В Масачузетската многопрофилна болница? — предположи той.
Доктор Брукс си записа нещо.
— Искате ли да се свържем с някой от ваше име? Съпруга? Деца?
— Не — инстинктивно отвърна Лангдън. Винаги се беше наслаждавал на самотата и независимостта, които му осигуряваше избраният от него ергенски начин на живот, но трябваше да признае, че в тази ситуация би предпочел до него да има познато лице. — Мога да се обадя на някой колега, обаче няма нужда.
Жената спря да пише и по-възрастният лекар се приближи до тях. Приглади рунтавите си вежди, извади от джоба си малък диктофон и го показа на колежката си, която кимна разбиращо и отново се обърна към пациента.
— Господин Лангдън, когато тази вечер постъпихте в болницата, вие постоянно шепнехте едно и също. — Тя погледна доктор Маркони и той повдигна диктофона и натисна един бутон.
Устройството се задейства и Лангдън чу собствения си немощен глас, който повтаряше едно и също: „… ва… ари… … ва… ари…“
— Според мен се опитвате да кажете „варвари“ — рече лекарката.
Той се съгласи с нея, ала нямаше абсолютно никакъв спомен.
Доктор Брукс му отправи смущаващо напрегнат поглед.
— Имате ли представа защо сте казали такова нещо? Съжалявате ли за нещо? Някого конкретно ли сте имали предвид?
Лангдън затършува в тъмните кътчета на паметта си и отново видя забулената жена — стоеше на брега на кървавочервената река, заобиколена от тела. Вонята на смърт се върна в ноздрите му.
Изведнъж го обзе инстинктивно усещане за опасност… не само за него… за всички. Пиукането на сърдечния монитор се ускори. Мускулите му се напрегнаха и той се опита да се изправи.
Доктор Брукс бързо постави ръка върху гърдите му и почти го натисна на леглото. Стрелна с поглед брадатия лекар и той отиде при близкия плот и се наведе над него.
Жената се надвеси над Лангдън и зашепна: