Àä

Те се затичват невярващо напред, искат да ме хванат за краката, но се боят, че ще нарушат равновесието ми и ще ме съборят от перваза. Сега пак умоляват, тихо и отчаяно, ала аз съм им обърнал гръб. Знам как трябва да постъпя.

Под мен, шеметно далече под мен, като огнено море се разстилат червените керемидени покриви и огряват прекрасната земя, в която някога са живели исполини… Джото, Донатело, Брунелески, Микеланджело, Ботичели.

Пристъпвам към ръба.

— Слизай! — викат те. — Още не е късно!

О, упорити невежи! Не виждате ли бъдещето? Не схващате ли великолепието на моето творение? Необходимостта?

С радост правя тази пълна саможертва… и с нея ще сложа край на последната надежда да намерите онова, което търсите.

Няма да го откриете навреме.

Павираният площад ме мами като райски оазис на стотици метри под мен. Как копнея за още време… ала времето е единствената стока, която не мога да си купя дори със своето огромно състояние.

През тези последни секунди свеждам очи към площада и съзирам нещо, което ме сепва.

Виждам твоето лице.

Ти ме наблюдаваш от сенките. Очите ти са скръбни и все пак в тях долавям благоговение към онова, което съм постигнал. Ти разбираш, че нямам избор. Заради любовта си към човечеството трябва да защитя своя шедьовър.

Той расте… чака… къкри под кървавочервените води на лагуната, в които не блестят звезди.

И тъй, аз откъсвам погледа си от твоя и го отправям към хоризонта. И високо над този изтерзан свят отправям сетната си молитва.

Мили Боже, нека светът запомни името ми не като на греховно чудовище, а като на божествен спасител, какъвто знаеш, че съм. Нека човечеството проумее какъв дар му оставям.

Моят дар е бъдещето.

Моят дар е спасението.

Моят дар е адът.

Прошепвам „амин“… и правя последната си крачка в бездната.

* Тук и нататък „Божествена комедия“ е цитирана по превода на К. Величков. — Б. пр.

** Традиционно флорентинско ястие от говеждо шкембе. — Б. пр.

1.

Спомените бавно се материализираха… като мехурчета, изплуващи от мрака на бездънен кладенец.

„Забулена жена“.

Робърт Лангдън я гледаше от отсрещния бряг на река, чиито врящи води бяха почервенели от кръв. Жената стоеше с лице към него, неподвижна, тържествена, със скрито под воал лице. В ръката си стискаше синя кърпа „таиния“, която сега вдигна в чест на морето от трупове пред краката ѝ. Навсякъде се носеше мирис на смърт.

„Търси — прошепна жената. — И ще намериш“.

Лангдън чу думите ѝ така, сякаш ги е изрекла в главата му.

— Коя си ти? — извика той, ала от гърлото му не излезе нито звук.