Àä

Войниците изскочиха на площадката и се затичаха нагоре, но се заковаха на място, щом забелязаха Сиена в сумрачния коридор.

— Per l'amore di Dio! — извика тя сърдито. — Cos'è questa confusione? — „За бога! Какъв е този смут?“

Двамата мъже присвиха очи — не бяха сигурни какво става.

Сиена продължи да крещи:

— Tanto chiasso a quest'ora! — „Такъв шум в този ранен час!“

Робърт чак сега забеляза, че е наметнала черното му сако върху главата и раменете си като шал на старица. Беше се прегърбила и скриваше приклекналия си в сенките спътник. Напълно преобразена, лекарката с накуцване направи няколко крачки към двамата и завряка като изкуфяла бабичка.

Единият войник вдигна ръка и ѝ даде знак да се прибере в апартамента си.

— Signora! Rientri subito in casa! — „Веднага се връщайте вкъщи, госпожо!“

Тя направи още една неуверена крачка и свирепо разтърси юмрук.

— Avete svegliato mio marito, che è malato!

Лангдън озадачено я слушаше. „Ще събудят болния ѝ съпруг ли?“

Другият войник вдигна автомата си и го насочи към нея.

— Ferma o sparo! — „Млък или ще стрелям!“

Сиена спря, наруга ги и се заклатушка обратно.

Двамата продължиха нагоре и изчезнаха по стълбището.

„Не беше точно Шекспирова роля, но си я биваше“ — помисли Лангдън. Явно актьорският талант можеше да се използва за различни цели.

Сиена смъкна сакото от главата си и му го подхвърли.

— Хайде.

Този път Робърт не се поколеба да я последва.

Спуснаха се на площадката над фоайето, където други двама войници тъкмо се качваха в асансьора. До вана на улицата стоеше на пост пети — мускулестото му тяло изпъваше черната униформа. Сиена и Лангдън безшумно забързаха надолу към мазето.

В подземния гараж беше тъмно и вонеше на урина. Младата жена се затича към един ъгъл, задръстен от скутери и мотоциклети, и спря пред сребрист мотопед, който приличаше на тромава комбинация между италианска „Веспа“ и триколка за възрастни. Прокара пръсти под предния калник на триколката, измъкна залепваща се с магнит кутийка, извади от нея ключ и запали двигателя.

Само след секунди Лангдън вече седеше несигурно зад нея на малката седалка и опипваше около себе си в търсене на дръжки или нещо, за което да се хване.

— Сега не е моментът за свенливост — сопна му се Сиена, хвана ръцете му и ги постави на стройния си кръст. — Дръж се здраво.