Àä

Погледът му инстинктивно се насочи към тежък изтъркан том на книжната лавица — подарък от клиент… от клиента, когото му се искаше изобщо да не е срещал.

„Преди една година… откъде можех да знам?“

Обикновено не разговаряше лично с евентуалните клиенти, но този човек се свърза с него чрез доверен източник и затова Ректора направи изключение.

Частният хеликоптер на клиента кацна на „Mendacium“ в един абсолютно безветрен ден. Гостът, видна личност в своята област, беше четирийсет и шест годишен, с правилни черти, изключително висок и с пронизващи зелени очи.

— Както знаете, вашите услуги ми бяха препоръчани от наш общ приятел — започна мъжът, протегна дългите си крака и се настани удобно в разкошно обзаведения кабинет. — Сега ще ви обясня какво ми е нужно.

— Не, недейте — прекъсна го Ректора, за да му покаже кой командва парада. — Моят правилник не позволява да ми обяснявате нищо. Аз ще ви опиша услугите, които предоставям, а вие ще решите кои и дали ви интересуват.

Гостът изглеждаше изненадан, но се съгласи и го изслуша внимателно. Накрая се оказа, че желанието му е съвсем обичайна поръчка за Консорциума — по същество възможност да стане „невидим“ за известно време, за да направи нещо на спокойствие.

„Детска играчка“.

Консорциумът щеше да му осигури фалшива самоличност и убежище с напълно автономна поддръжка, където да си свърши работата в пълна секретност — каквато и да беше тя. Организацията никога не питаше с каква цел иска услуга клиентът и предпочиташе да знае колкото може по-малко за хората, за които работеше.

В продължение на цяла година Ректора предоставяше скривалище — с изумителна печалба — на зеленоокия, който се оказа идеален клиент. Двамата не поддържаха връзка и всички сметки се плащаха навреме.

Преди две седмици обаче всичко се промени.

Клиентът неочаквано влезе в контакт и поиска лична среща. Като имаше предвид платената до този момент сума, Ректора се съгласи.

В мърлявия човек, който пристигна на яхтата, едва можеше да се познае уравновесеният спретнат мъж, когото Ректора беше приел преди една година. По-рано проницателните му зелени очи сега гледаха диво. Имаше вид на… болен.

„Какво се е случило с него? Какво е правил?“

Ректора въведе разтреперания си гост в кабинета си.

— Среброкосият дявол — запелтечи клиентът. — С всеки ден се приближава все повече.

Ректора сведе очи към досието на клиента си и погледна снимката на красивата среброкоса жена.