Àä

— Не смяташ ли, че първо трябва да го отворим?

На Лангдън му се беше случвало да се подвежда по лоши съвети, но отварянето на контейнер с биологично опасни материали в кухнята на тази жена нямаше да се нареди сред тези случаи.

— Ще го предам на властите. Незабавно.

Сиена замислено сви устни.

— Добре. Но без мен. Аз няма да се замесвам. В никакъв случай няма да се срещнеш с тях тук. Моето имиграционно положение в Италия е… сложно.

Той я погледна в очите.

— Знам само, че ти ми спаси живота, Сиена. Ще направя каквото кажеш.

Лекарката кимна, отиде при прозореца и погледна към улицата навън.

— Добре, ето как ще постъпим.

И бързо очерта план за действие. Елементарен, умен и безопасен.

После включи блокирането на идентификация на линията на повикващия и набра. Фините ѝ пръсти решително се движеха по клавишите.

— Informazioni abbonati? — попита Сиена на перфектен италиански. — Per favore, può darmi il numero del Consolato americano di Firenze? — Замълча, после бързо записа телефонния номер. — Grazie mille* — каза и затвори.

Подаде на Лангдън листчето и джиесема си.

— Сега е твой ред. Запомни ли какво да кажеш?

— Нищо ми няма на паметта — усмихна се той, докато набираше номера.

„Е, да става каквото ще“.

Включи на високоговорител и остави телефона на масата, за да може да слуша и Сиена. Отговори телефонен секретар с обща информация и работното време на консулството — отваряха чак в 8.30.

Лангдън погледна часовника на джиесема. Едва минаваше шест.

— Ако случаят е спешен, можете да наберете седем-седем и да се свържете с дежурния служител — завърши съобщението.

Той веднага набра вътрешния телефон.

— Consolato americano — отговори уморен глас. — Sono il funzionario di turno**.

— Lei parla inglese?*** — попита Лангдън.

— Разбира се — премина на английски мъжът. Явно бе ядосан, че са го събудили. — Какво обичате?

— Аз съм американец. Намирам се във Флоренция и бях нападнат. Казвам се Робърт Лангдън.

— Номерът на паспорта ви, моля. — Служителят се прозя.

— Паспортът ми изчезна. Мисля, че са ми го откраднали. Прострелян съм в главата. Бях в болница. Имам нужда от помощ.

Дежурният веднага се разсъни.

— Прострелян ли казахте, господине? Бихте ли повторили името си?

— Робърт Лангдън.

Последва шумолене, после Лангдън чу тракане на клавиатура. Разнесе се компютърен сигнал. Пауза. Отново тракане на клавиши. Пак сигнал. После три остри сигнала.

По-дълга пауза.

— Господине? — обади се накрая мъжът. — Робърт Лангдън ли се казвате?

— Да, точно така. И съм в беда.