Лангдън присви очи към лъскавия мотоциклет БМВ, който тъкмо спираше пред „Пенсионе ла Фиорентина“. Караше го стройна жилава жена с черен кожен костюм, която грациозно скочи от седалката и свали черната си каска. Сиена забеляза, че Робърт е затаил дъх.
Нямаше как да не познаят пънкарската прическа на жената.
Тя извади пистолета, провери заглушителя и го пъхна в джоба на якето си. После се вмъкна в хотела, като се движеше със заплашителна грация.
— Робърт — прошепна Сиена уплашено. — Американските власти току-що пратиха човек да те убие.
13.
Изправен пред прозореца на кухнята с прикован в хотела оттатък улицата поглед, Робърт Лангдън беше обзет от паника. Жената с пънкарската прическа току-що бе влязла, но професорът не можеше да проумее откъде е научила адреса.
Освободилият се в кръвта му адреналин отново наруши мисловните му процеси.
— Нашите власти са я пратили да ме убие?!
Сиена също изглеждаше поразена.
— Робърт, това означава, че и първото нападение срещу тебе в болницата е по нареждане на американските власти. — Тя отиде да провери дали вратата на апартамента е заключена. — Ако вашето консулство има нареждане да те убие… — Не довърши мисълта си, но нямаше и нужда. Самото заключение беше ужасяващо.
„Какво съм направил, по дяволите? Защо ме преследват властите на собствената ми страна?!“
Лангдън отново чу в ума си думите, които явно бе произнесъл при появата си в болницата.
„Варвари… варвари…“
—
Тук не си в
безопасност
— каза Сиена.
— И
Лангдън погледна титановия цилиндър. Виждаше единствено символа за биологична опасност.
—
Каквото и да
е съдържанието
му, сигурно има
идентификационен
код, обяснителен
стикер, телефонен
номер,
Мъката в гласа ѝ откъсна Лангдън от размислите му и той кимна. Знаеше, че е права.
— Да, аз… много съжалявам. — И щом отново каза тези думи, потръпна. Обърна се към контейнера на масата, питаше се каква информация може да е скрита в него. — Адски е опасно да го отворим.
Сиена се замисли за миг.