Àä

— Добре, господине, към вашето име е приложено указание да ви свържа веднага с главния административен заместник на генералния консул. — Дежурният замълча за миг, сякаш самият той не вярваше на очите си. — Останете на линия.

— Чакайте! Бихте ли ми казали…

Отсреща вече звънеше.

Свърза се на четвъртото иззвъняване.

— Колинс — каза дрезгав глас.

Лангдън си пое дъх и заговори колкото можеше по-спокойно и ясно.

— Господин Колинс, казвам се Робърт Лангдън. Аз съм американец, намирам се във Флоренция. Простреляха ме. Имам нужда от помощ. Искам веднага да дойда в американското консулство. Бихте ли ми помогнали?

— Слава богу, че сте жив, господин Лангдън — отговори гърленият глас. — Издирваме ви.

* Телефонни услуги? Бихте ли ми дали номера на американското консулство във Флоренция… Много благодаря (ит.) — Б. пр.

** Американското консулство. Говори дежурният (ит.) — Б. пр.

*** Говорите ли английски? (ит.) — Б. пр.

12.

„В консулството знаят, че съм тук?!“

Тази новина моментално го изпълни с огромно облекчение. Колинс, който се представи като главен административен заместник на генералния консул, говореше решително и професионално, ала в гласа му се долавяше настойчивост.

— Господин Лангдън, трябва незабавно да обсъдим някои неща. И то очевидно не по телефона.

В момента за Лангдън нямаше нищо очевидно, но той не възнамеряваше да прекъсва дипломата.

— Веднага ще пратя някой да ви вземе — продължи Колинс. — Къде се намирате?

Сиена, която слушаше разговора, се размърда нервно. Робърт ѝ кимна успокоително — щеше да изпълни плана ѝ докрай.

— В едно хотелче, казва се „Пенсионе ла Фиорентина“. — Той погледна сивия хотел оттатък улицата, който лекарката му беше показала преди малко, и продиктува адреса на събеседника си.

— Ясно — отвърна Колинс. — Не излизайте никъде. Останете си в стаята. Някой съвсем скоро ще дойде да ви вземе. В коя стая сте?

— Трийсет и девета — излъга Лангдън.

— Добре. До двайсет минути. — Дипломатът сниши глас. — А, господин Лангдън, явно сте ранен и объркан, но трябва да знам… още ли е у вас?

„Дали е у мен?“ Макар и неясен, въпросът можеше да означава само едно. Професорът погледна контейнера на кухненската маса.

— Да. Още е у мен.

Колинс шумно въздъхна.

— След като изгубихме контакт с вас, решихме, че… е, честно казано, опасявахме се от най-лошото. Облекчен съм. Останете където сте. Не излизайте. До двайсет минути някой ще почука на вратата ви.

Връзката прекъсна.