Àä

— Това е контейнер за пренасяне на опасни вещества — продължи Сиена. — Понякога ги използваме и в медицината. Вътре има подложка от стиропор, в която се поставя епруветка. В този случай… — тя посочи символа за биологична опасност — предполагам, че е някаква смъртоносна химическа субстанция… или пък… вирус? — Замълча за миг. — Първите проби ебола са донесени от Африка в подобни цилиндри.

Лангдън най-малко искаше да чуе такова нещо.

— Но какво прави в моето сако, по дяволите?! Аз съм професор по история на изкуството! Защо е в джоба ми?!

В ума му нахлуха образи на гърчещи се тела… и над тях се извисяваше маската на чумния лечител.

„Варвари… варвари…“

— Откъдето и да се е взел, този контейнер е с изключителна изработка — каза Сиена. — Направен е от титан, изолиран с олово. Нищо не може да проникне през него, даже радиация. Предполагам, че е произведен по поръчка на държавна служба. — Тя посочи големия колкото пощенска марка черен правоъгълник до символа за биологична опасност. — Четец за пръстов отпечатък. Мярка за сигурност в случай на изгубване или кражба. Такива контейнери могат да се отварят само от конкретни лица.

Макар Лангдън да усещаше, че умът му вече функционира с нормална скорост, все още му се струваше, че схваща нещата със закъснение. „Носил съм биометрично заключено устройство!“

— Когато го намерих в сакото ти, реших да го покажа на доктор Маркони, но нямах възможност, преди да се свестиш. Мислех да опитам да го отворя с палеца ти, докато ти беше в безсъзнание, обаче нямах представа какво има вътре и…

— С моя палец ли?! — Робърт поклати глава. — Това нещо не може да е програмирано да го отварям аз. Не разбирам от биохимия и никога не съм имал подобен контейнер.

— Сигурен ли си?

Естествено, че беше сигурен. Протегна ръка и постави палеца си върху биометричния четец. Не се случи нищо.

— Виждаш ли?! Нали ти…

Титановият цилиндър изщрака и Лангдън отдръпна ръката си като опарен. „Мама му стара!“ Вторачи се в контейнера, сякаш всеки момент той щеше сам да се развърти и да започне да бълва смъртоносен газ. След три секунди механизмът изщрака пак. Явно се самозаключваше.

Изгубил дар слово, Робърт се обърна към Сиена.

Младата лекарка си пое дъх. Изглеждаше уплашена.

— Е, поне вече е ясно, че не си ти.

Целият този сценарий му се струваше нелеп.

— Невъзможно. Първо, как бих могъл да пренеса това метално нещо през проверката на летището?

— Може да си дошъл с частен самолет. Или да са ти го дали след пристигането ти в Италия.

— Трябва да се обадя в консулството, Сиена. Веднага.