Àä

— „Аз съм смъртта“ — загрижено повтори Сиена.

— Това бяха думите ѝ, да.

— Ясно… Звучи по-въздействащо от „Аз съм Вишну, разрушителят на световете“.

Цитираше Робърт Опенхаймер по време на изпитанието на първата атомна бомба.

— А тази маска с… клюн и зелени очи? — попита тя. — Имаш ли представа защо умът ти е извикал този образ?

— Абсолютно никаква. Но такива маски са били широко разпространени през Средновековието. — Лангдън замълча за миг.

— Наричат ги „маски на чумни лечители“.

Сиена като че ли се стресна.

— Маски на чумни лечители ли?

Той накратко ѝ разказа, че в неговия свят на символите уникалният силует на дългоклюната маска е почти равносилен на Черната смърт — пагубната чума, покосила Европа през XIV век и унищожила една трета от населението на някои райони. Че определението „черна“ обикновено се свързва с потъмняването на плътта на жертвите в резултат на гангрена и подкожни кръвоизливи, но всъщност описва дълбокия ужас, обзел хората по време на епидемията.

— Такива дългоклюни маски носели средновековните лечители, за да държат заразата далече от ноздрите си, докато се грижат за болните — поясни Лангдън. — Днес могат да се видят само на карнавала във Венеция — зловещо напомняне за един мрачен период от италианската история.

— И си сигурен, че маската от твоето видение е такава, така ли? — с леко треперещ глас попита тя. — Маска на средновековен чумен лечител?

Робърт кимна. „Дългоклюната маска се познава веднага“.

Сиена сбърчи чело и Лангдън усети, че се чуди как да му съобщи някаква лоша новина.

— И жената ти е повтаряла думите „търси и ще намериш“, така ли?

— Да, точно като преди. Само че нямам представа какво да търся.

— Струва ми се, че мога да ти кажа — въздъхна тя. — Нещо повече… Струва ми се, че вече си го намерил.

Лангдън я зяпна.

— Какво искаш да кажеш?!

— Робърт, когато снощи дойде в болницата, ти носеше в джоба на сакото си нещо необичайно. Спомняш ли си какво?

Той поклати глава.

— Носеше нещо… обезпокоително. Открих го случайно. — Сиена посочи окървавеното му сако, което лежеше на масата. — Още е в джоба ти, ако искаш да го видиш.

Лангдън неуверено се вторачи в сакото си. „Това поне обяснява защо Сиена се върна за сакото ми“. Той го вдигна и претърси всички джобове един по един. Нищо. Провери пак. Накрая се обърна към нея и сви рамене.

— Няма нищо.

— Ами в тайния джоб?

— Моля? В сакото ми няма таен джоб.

— Така ли? — Тя го погледна озадачено. — Значи това сако е… чуждо?

В ума на Робърт отново се спусна мъгла.

— Не, моето е.

— Сигурен ли си?