Àä

— Сиена, ако не искаш да вземаш медикаменти, можем да опитаме по-холистичен подход. — Замълча за момент. — Струва ми се, че си зациклила и мислиш за себе си все едно нямаш място на този свят.

— Точно така — отвърна Сиена. — Опитвам се да спра, но не мога!

Той се усмихна спокойно.

— Разбира се, че не можеш. Физически невъзможно е човешкият ум да не мисли за нищо. Душата жадува за емоции и ще продължи да търси храна за тях, била тя добра или лоша. Проблемът ти е в това, че ѝ даваш неподходяща храна.

Сиена никога не бе чувала някой да говори за ума с такива механични термини и това моментално я заинтригува.

— А как мога да ѝ давам различна храна?

— Ще трябва да промениш фокуса на интересите си — отвърна той. — В момента мислиш предимно за себе си. Чудиш се защо ти не се вписваш… и какво не е наред с теб.

— Точно така — повтори Сиена. — Но се опитвам да реша проблема. Опитвам се да се впиша. Не мога да реша проблема, ако не мисля за него.

Той се засмя.

— Аз пък смятам, че твоят проблем… е мисленето за проблема. — И я посъветва да се опита да насочи вниманието си извън себе си и собствените си проблеми… и да се обърне към света… и неговите проблеми.

„И тогава всичко се промени“.

Тя започна да излива цялата си енергия не в самосъжаление… а в съжаляване на другите. Започна филантропични инициативи, разливаше супа в приютите за бездомни, четеше книги на слепи. Невероятно, но никой от хората, на които помагаше, сякаш не забелязваше, че е различна. Бяха просто благодарни, че някой го е грижа за тях.

С всяка седмица Сиена работеше все повече. Сън не я ловеше при мисълта, че толкова много хора се нуждаят от помощта ѝ.

— Сиена, намали темпото! — увещаваха я близките ѝ. — Не можеш да спасиш целия свят!

„Ама че ужасни думи!“

Чрез дейността си в общественото подпомагане Сиена се свърза с членове на местна хуманитарна група. И когато я поканиха да замине с тях на едномесечно пътуване до Филипините, не се подвуоми нито за миг.

Въобразяваше си, че отиват да нахранят бедни рибари и фермери в страна, за която бе чела, че е приказно красива, с възхитителни плажове и зашеметяващи равнини. И когато групата се установи сред гъмжилото на Манила, най-гъсто населения град на Земята, не ѝ оставаше друго, освен да зяпа с ужас. Никога не бе виждала бедност в такива мащаби.

„Как е възможно един човек да промени нещата?“