Àä

Сцената събуждаше картини от виденията на Данте за ада… реката Коцит, течаща през пещерите на подземния свят.

Където и да се намираше тази лагуна, водите ѝ се задържаха от стръмни, покрити с мъх стени, за които Лангдън усещаше, че трябва да са дело на човешка ръка. Долавяше също, че камерата показва само малка част от огромното вътрешно пространство, и впечатлението се подкрепяше от наличието на едва забележими вертикални сенки по стената. Бяха широки и приличаха на стволове, разположени на равни разстояния.

„Колони“ — сети се Лангдън.

Таванът на залата се поддържаше от колони.

Лагуната не беше в пещера, а в огромно помещение.

„В дворец потънал надълбоко влезте…“

Преди да успее да отвори уста, вниманието му бе привлечено от появата на нова сянка на стената… хуманоидна форма с дълъг, подобен на клюн нос.

„О, Боже…“

Сянката заговори. Думите ѝ бяха приглушени и се носеха над водата в зловещо поетичен ритъм.

Аз съм Сянката. Аз съм вашето спасение.

През следващите няколко минути Лангдън гледаше най-ужасяващия филм, на който бе попадал. Несъмнено брътвеж на луд гений, монологът на Бертран Зобрист, поднесен в костюма на чумен лечител, бе наситен с препратки към „Ад“ на Данте и носеше много ясно послание — растежът на човешката популация е излязъл от контрол и самото оцеляване на човечеството е на ръба.

Гласът от екрана говореше напевно:

Да не правим нищо значи да приветстваме настъпването на Дантевия ад… наблъскани един в друг и умиращи от глад, валящи се в грях.

Затова аз предприех решителни действия.

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Някой ден светът ще проумее красотата на моята жертва.

Лангдън се сви, когато изведнъж се появи самият Зобрист, облечен като чумен лечител, и свали маската си. Лангдън впери поглед в изпитото лице и безумните зелени очи: осъзнаваше, че най-сетне вижда човека, който бе в центъра на тази криза. Зобрист започна да изповядва любовта си към някого, когото наричаше свое вдъхновение.

Ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.

Когато записът свърши, Лангдън се сети, че последните думи на Зобрист са почти дословен цитат на последните думи на „Ад“, В полумрака на конферентната зала професорът осъзна, че всички моменти на страх от днешния ден току-що са кристализирали в една-единствена ужасяваща реалност.

Бертран Зобрист вече имаше лице… и глас.