Àä

Сиена Брукс винаги бе изпитвала съжаление към невежите души, които можеха да вярват в Бог в един изпълнен с такива страдания свят, но ето, че сега самата тя се молеше… молеше се с цялото си сърце.

„Моля те, Господи, избави ме от злото!“

Докато се молеше, чуваше смеха на младежите, които ѝ се подиграваха, а мръсните им ръце смъкваха джинсите ѝ по ритащите ѝ крака. Един възседна гърба ѝ, потен и тежък. Потта му закапа по кожата ѝ.

„Девствена съм — помисли Сиена. — Това ли ще ми се случи?“

Внезапно мъжът на гърба ѝ скочи и подигравките се смениха с гневни и уплашени викове. Топлата пот по гърба на Сиена внезапно потече силно… закапа на червени капки по дюшека.

Сиена се претърколи да види какво става и видя старата жена с наполовина обелената глава лук и ръждивия нож да стои над нападателя ѝ, от чийто гръб бликаше кръв.

Старицата изгледа заплашително останалите и размаха окървавения нож. Младежите се ометоха.

Без да каже нито дума, жената помогна на Сиена да събере дрехите си и да се облече.

— Саламат — прошепна Сиена през сълзи. — „Благодаря“.

Старицата потупа леко ухото си, за да покаже, че е глуха.

Сиена опря длани една в друга, затвори очи и се поклони в знак на уважение. Когато отвори очи, старицата я нямаше.

Сиена напусна тутакси Филипините, без дори да се сбогува с останалите от групата. Нито веднъж не спомена за случилото се. Надяваше се, че игнорирането на инцидента ще накара спомена да избледнее, но нещата сякаш само се влошиха. Месеци по-късно тя все още се измъчваше от кошмари и вече никъде не се чувстваше в безопасност. Започна да тренира бойни изкуства и въпреки че бързо овладя смъртоносното изкуство дим мак, се чувстваше изложена на опасност навсякъде.

Депресията ѝ се върна десетократно по-силна и накрая тя съвсем престана да спи. Всеки път, когато решеше косата си, забелязваше как тя пада на кичури, които с всеки ден ставаха все повече и повече. За неин ужас само след няколко седмици беше наполовина оплешивяла. Сама сложи диагноза на симптомите — телогенен ефлувиум, предизвикан от стрес косопад, който можеше да се излекува само с излекуването на стреса. Всеки път, когато погледнеше в огледалото, виждаше оплешивяващата си глава и сърцето ѝ се разтуптяваше бясно.

„Приличам на старица!“

Накрая нямаше друг избор освен да си обръсне главата. Така поне не изглеждаше стара. А просто болна. Тъй като не желаеше да прилича на жертва на химиотерапия, си купи руса перука и я носеше прибрана на опашка, за да заприлича отново на себе си.

Вътрешно обаче се бе променила.