Още виждаше отчаяните му очи, гледащи нагоре към нея, докато войниците го дърпаха надолу към криптата. Изобщо не се съмняваше, че похитителите му бързо щяха да го убедят по един или друг начин да разкрие всичко, което беше разбрал.
„Объркали сме страната“.
Много по-трагично обаче бе осъзнаването, че похитителите му няма да си губят времето и бързо ще разкрият на Лангдън реалната ситуация.
„Ужасно съжалявам, Робърт.
За всичко.
Моля те, знай, че нямах избор“.
Странно, но той вече ѝ липсваше. Усети как тук, сред тълпите на Венеция, отново я обхваща познатото чувство за самота.
Не беше нищо ново.
Още от дете Сиена Брукс беше самотна.
Растеше като изключително умно дете и винаги се бе чувствала като странник в странна страна… като чужденец, озовал се в самотен свят, без възможност да го напусне. Опитваше се да създаде приятелства, но връстниците ѝ се отдаваха на лудории, които не представляваха интерес за нея. Опитваше се да уважава възрастните, но повечето от тях приличаха просто на застаряващи деца, на които им липсва и елементарна представа за света около тях — и, което бе най-тревожното, не проявяваха нито любопитство, нито загриженост към него.
„Имах чувството, че съм част от нищото“.
И така Сиена Брукс се научи как да бъде призрак. Невидима. Научи се как да бъде хамелеон, актриса, играеща поредната роля в тълпата. Детската ѝ страст към актьорското майсторство несъмнено произлизаше от онова, което щеше да стане мечта на живота и — да стане някой друг.
„Някой нормален“.
Играта ѝ в „Сън в лятна нощ“ ѝ беше помогнала да се чувства част от нещо и възрастните актьори я подкрепяха, без да показват снизходителност. Радостта ѝ обаче бе кратка и се изпари в мига, в който слезе от сцената вечерта на премиерата и се озова пред тълпа ококорени журналисти от всички медии, докато колегите ѝ тихо се изнизаха през задната врата, без никой да им обърне внимание.
„Сега и те ме мразят“.
На седем години Сиена беше прочела достатъчно, за да си постави диагноза дълбока депресия. Когато го съобщи на родителите си, те я погледнаха смаяно, както обикновено правеха, когато се сблъскваха със странностите на дъщеря си. Въпреки това я заведоха на психиатър. Докторът ѝ зададе куп въпроси, които Сиена вече си беше задавала сама, след което ѝ предписа комбинация от амитриптилин и хлордиазепоксид.
Разярена, Сиена скочи от канапето и викна:
— Амитриптилин ли? Искам да съм щастлива, а не зомби!
За негова чест, психиатърът прие избухването ѝ много спокойно и предложи друго решение.