Зеленият вампир

Роден в равнината, в която всяка тревица, всяка овошка, всяко храстче е засадено от човека, а израсъл в големия град, отец Доминик все още се смущаваше от замайващото великолепие на тропическата природа. В това безумно разточителство на жизненост, в тая плътна зеленина, надвиснала отгоре като пещерен свод от зелен бигор върху хиляди подпори сталагмити, обсипани с орхидеи, с мъхове и папрати, оплетени с удивителните фестони и завеси на лианите, той не беше в състояние да различи кое е абаносово дърво, кое — арекова палма, кое — дървовидна папрат. Отвред ехтеше гълчавата на невидимите й обитатели: бръмчене, жужене, крякане, чуруликане, гракане, мяучене, скрибуцане. Понякога долиташе човешки смях, за който носачите му казваха, че е глас на птица. А виж, проточеният вой на лемурите, от които косата на новака настръхва, му бе вече познат. Отвред ухаеше на ванилия, на мед, на канела, на чер пипер и хиляди още непознати миризми.

Още не се бе смрачило, когато малгашите спряха за нощувка. Опънаха хамака на мисионера на един нисък клон и се пръснаха в различни посоки: едни да събират съчки за огъня, други да наловят риба в близкия поток. Тук тя не е много. Най-изобилни са дребните зъбести шаранчета, но змиорките израстват добре и са лакомство не само за туземците, а и за чревоугодника отец Доминик.

Грохнал от дългия преход, мисионерът се отпусна в люлката, загледа се безцелно нагоре, където вече можеше да открие признаци на живот в привидно замрелия листак. Ту прелитането на някой папагал, ту изпърхването на огромна пеперуда, ту отскока като на литнала птица на някой ранобуден лемур.

Водачът на групата Рамасу цепеше намерената по-суха съчка на съвсем тънки нишки, за да я изсуши по-скоро, та да разпали с нея вечно влажните в сянката на гората клонки.

Изведнъж той изтича напред и преобърна по гръб една сухоземна костенурка. Даже ако другарите му не успееха да наловят риба, вечерята им вече беше осигурена.

Имаха късмет. Скоро и риболовците се завърнаха с цяла кошница извиващи се змиорки. Това позволи смъртната присъда на костенурката да се отложи с още един ден. Рамасу я върза за клона като същинска жива консерва, недостигаема за хищниците.

Отец Доминик, случайно свел поглед надолу, зърна някакво раздвижване в храста. И след малко оттам се подаде един тенрек, четинест таралеж, току-що събудил се, забързал към отсрещната локва, където бе намислил да се освежи след дневния пек.

На една крачка подир него подтичваше малкото му. И като всяко дете, все се зазяпваше нанякъде, душеше с острата си муцунка, ровеше безредно.

Смъртта го връхлетя както обикновено внезапно. Пъргав дървесен смок с израстък на носа като лист (който може би го скриваше още по-добре сред зелената шума) се метна върху му и го захапа. Чула предсмъртния писък, майката се обърна тревожно. Вцепени се на място. Не предприе нищо. Всъщност какво ли би могла да стори тя, едно от най-безпомощните същества на света, с единственото защитно оръжие — жлезата, която при опасност изхвърля нетърпима миризма. Но само да запази себе си, не и другиго. Стоеше клетата, гледаше вторачена и трепереше, докато влечугото бавно нагълтваше рожбата й.

После съвсем неочаквано тя се отпусна на земята. Потръпна за последен път.

Отец Доминик отвърна поглед, потресен от вида на непреживяната майчина мъка. Дали и неговата майка би умряла така от скръб по него — неговата майка, която той не познаваше, защото след раждането му безсърдечно го бе подхвърлила на улицата.

Той махна с ръка. Защо да си спомня за мъката, за униженията, за мизерията сега, когато беше тъй близо до успеха, до мечтаното от години щастие?

И неволно бръкна в пазвата си да провери дали е там старинната карта. Тази карта, която уверено го водеше към сполуката, към богатството, към бъдещото охолство. Когато щеше да захвърли расото, да зареже мисионерството, да се отърве от тия невежи туземци, да заживее и той човешки в големия град, в разкош, сред тълпи от слуги.

Цяла година, сякаш цяла вечност, бе издържал в тоя пущинак в привидно благочестие, за да отхвърли от себе си всяко подозрение, да спечели доверието на туземците, от които зависеше успехът му. Цяла година бе проучвал околностите, близки и далечни, за да провери достоверността на картата.

Вече нямаше съмнение — старият разкаян пират не лъжеше. Макар и след толкова години, означената местност не се бе променила особено. Досега мисионерът бе следвал безпогрешно показания път. Бе открил всички поменати в пергамента ориентири: и неповторимите извивки на речните меандри, и подобната на лъвска глава скала, покрай която минаха тая заран, и мярналата се през една пролука в гората двугърба седловина на вече съвсем близката планина.

Там, в подножието на върха, го очакваше съкровището му! Сърцето му неволно се сви — ами ако някой вече го е преварил?