Зеленият вампир

В същия миг от нея се изсипа огромна скрипя, дълга почти две педи. Лош знак! Не я настъпи, остави я да пропълзи с многобройните си кукести крака и да се завре в листния покрив тъкмо над „къта на прадедите“, намиращ се на север от огнището, място, свещено като олтар, където в тържествени случаи се поставят банани и захарна тръстика — жертвоприношение за прадедите. Можеше ли да е сигурен, че не е духът на някой от тях, комуто е домиляло за родния дом и затова се е поселил тук?

Само се заслуша в стъпките на минаващите хора. Сърцето му биеше до пръсване. Ще спрат ли, или ще отминат?

Застояха се под разклоненото мангово дърво, разперило клони над колибата му, издигната върху колове, за да бъде предпазена от влага и наводнения.

След кратко шушукане един от тях се изкачи по дървената стълба и заудря с юмруци по вратата, докато другите отдолу крещяха настървено:

— Пали огъня, зъл магьоснико! Ти, който докара бедата върху народа, върху децата, върху жените, върху зебутата, върху овцете, върху кокошките!

При все че го бе очаквал, Ратулу усети как по челото му избива студена пот, как цялото му тяло се разтреперва, как устата му пресъхва.

Беше обречен! В родното село за него вече нямаше място. Нямаше дом, нямаше близки, нямаше род. А човек без род — все едно нищо…

Ето според обичая роднините му се събраха под хижата и все по обичая заговориха в хор, повече като на песен:

— Носим ти пари, дрехи и ориз. Щом си зъл магьосник, спасявай се с бягство! Ние предпочитаме да загинеш в чужд край, отколкото да ни позориш в родината.

Предложението за бягство е първото изпитание. Ако е наистина магьосник, той ще хукне да се спасява. А ако се смята невинен, ще приеме второто изпитание — тангина.

Знахарят Икуту ще дойде в хижата му и на юг от огнището ще постави три камъка за котела, в който се вари отровата.

А отвън роднините му привидно ще ридаят, паднали на колене:

— Ако ти си направил това, умри! Ако ли не, живей!

И ще молят прадедите за снизходителност.

После Икуту трябва да хване донесеното пиле и да изрече главното заклинание:

— Това е било яйце, уважаеми Тангин, а е станало пиле. Знае кога е ден и кога нощ. И ако ти, уважаеми Тангин, си способен да съдиш, то убий го бързо! За да се убедят всички в твоята мощ. Това е опит и виновникът трябва да загине!

После ще изсипе в човката на пилето отварата от тангиновите плодове.

Вазахът Стамов, който без съмнение знаеше много, бе обяснил на Ратулу как хитрува знахарят. Ако родствениците на заподозрения са му платили добре, той приготвя слаба отрова, която няма сила да убие пилето. Но той, за да заблуди присъствуващите, стисва с пръсти гърлото му. И всички мислят, че то е жертва на отровата.

След подобен опит с подобаващ ритуал ще предложат тангиновата отвара и на Ратулу.

И ако той не умре, тогава някой от помощниците на знахаря ще се провикне:

— Пожелайте благополучие!

И всички жени на двора ще запеят:

— Желаем благополучие, желаем всичко добро!

Ала Ратулу беше убеден, че Икуту няма да го пощади. Добре бе подготвил отмъщението си. Ще му предложи най-силната отрова.

И когато Ратулу се сгърчи, умиращ на пода, помощникът ще оповести:

— Загива както е заслужил!

Тогава близките се прибират по домовете си поотделно, през задните дворове, посърнали от срам…

Какво би постигнал Ратулу, ако не си отидеше?

Смърт с позор! А останките на баща му пак нямаше да бъдат погребани в родовия гроб. И участта на майка му — неразкрита.

Лъжеше се проклетият Икуту! Ратулу нямаше намерение да умира. Наистина, не по-леко е да избяга прокълнат, отречен от своите. Закъде е безроден човек? Но поне можеше да направи нов опит да изпълни синовното си задължение.

И без това вече мнозина младежи напускаха селата, и то съвсем невинни, а не осъдени като него. Градовете предлагат и прехрана, и по-весел живот. Предлагат и беца-беца — ракия от захарна тръстика. И кино. И свобода. Правиш каквото ти скимне. Не като на село, където от укорителните погледи на старите не можеш да се укриеш никъде.

Ратулу реши изведнъж. Най-вероятно подсъзнанието му бе взело това решение отдавна.

Облече най-здравите си дрехи — сива околобедрена превръзка и риза на червени и сини шарки от рафиево влакно, наложи четириъгълната си малгашка шапчица от панданусови жилки и излезе на тераската пред колибата.

Развиделяваше се. Над черната джунгла се разгаряше розово зарево. Мракът отстъпваше от сенките под издигнатите на колове островърхи хижи, полазваше през настръхналите като зелени таралежи ананасови насаждения и попиваше в прострелите се към запада бананови горички, по чиито лъскави листа играеше руменината на изгрева.

Колко познато и колко мило му беше всичко в родния кът! И натежалите от плод портокалови дървета, и разкривените хлебни дървета, и единичните папай с редки корони от едро нарязани огромни листа и със стъбла, обсипани от горе до долу с пъпеши, и лехите с фъстъци, анасон и джинджифил, и зелените оризища, оградени с червената рамка на хибискусите, и, остролистните пандануси, опасали като зелени улеи реката, и немлъкващият хор на жабите, и сънното къткане на кокошките…