Зеленият вампир

В тази страна, където на сушата няма действителни опасности, хората са измислили други, макар и недействителни, които за тях изглеждат не по-малко ужасяващи. Населили са всяко дърво, всеки камък, всяко изворче с някакъв лош дух.

Отец Доминик се унесе отново в своите спомени и продължи да си повтаря, доколкото помнеше стария разказ:

„Мисон и Карачиоли потеглиха на поход в морето, когато жена ми Илаворефи ми пошушна, че тази нощ или утре сънародниците й ще нападнат Либерталия. Само за да ме спаси бе издала плана на своите близки. И ме помоли да избягаме нея при тях. Какво можех да сторя? Нашият гарнизон, съвсем малоброен, не би устоял срещу безчисленото множество на враговете. А в пристанището не бе останал никакъв кораб за бягство. Ако не я послушах, щях да загина. А не ми се умираше. Господи, господи! Заради жалкия си живот се продадох на дявола. Отстъпих пред молбите й. Само с десет от най-близките ми приятели, водени от Илаворефи, още същата вечер се измъкнахме от града, за да се присъединим към дебнещите в околността вражи войски. После ведно с тях връхлетяхме върху изненаданото население.

Защо не загинах тогава? Защо бог не ме порази с мълнията си?

Един пират не се трогва от кланета и пожари. Смазваше ме другото — съзнанието за предателството, за неблагодарността ми към съгражданите, моята подлост. А не спирах, продължавах да си пробивам път към дома на Мисон с моите другари и отряд малгаши.

Шепа храбреци начело с капитан Тю се съпротивляваха отчаяно. Ала накрая трябваше да отстъпят. Добраха се до кея и с една гребна лодка отплаваха в открито море, изоставяйки горящия град.

Толкова ми се искаше да притъпя някак мъчителните си угризения, да подкупя сам собствената си съвест. Планът ми се бе зародил още същата вечер, когато Илаворефи ми предложи бягството. Затова поведох другарите си към къщата на капитана — всъщност към сандъка със седемте катинара.

На вратата ни посрещна чернокожата мадам Мисон, балдъзата на коморския султан, която капитанът бе довел отдавна в Либерталия.

Опитах се да я излъжа:

— Идвам да го скрия! Да не го намерят малгашите!

Но види се гласът ми, та и видът ми, не успяха да я убедят.

— Не давам! — изкрещя тя. — Това е богатството на Либерталия!

Навън победителите вилнееха. Палеха, убиваха. Всеки миг можеха да нахлуят и тук. Нямах никакво време за губене.

— Махни се! — изкрещях.

Тя препречи вратата с разперени ръце.

— През трупа ми…

Повече не помня. От страх, че заради нейното твърдоглавие щях да загубя съкровището, аз, без да се владея повече, я блъснах грубо.

Не исках да убивам, бог ми е свидетел! Ала тя политна, подхлъзна се и падна. Удари главата си в ръба на сандъка. И повече не мръдна.

Нямах време, нямах право да се разкайвам за стореното. Наредих на другарите си да вдигнат сандъка и тичешком излязохме от горящия дом.

Никой не ни спря. Всеки гледаше само какво повече да отмъкне от бушуващите пожари…“

— Отче Доминик — прекъсна мислите му Рамасу, — хайде на вечеря!

Мисионерът отвърна тихо:

— Оставете ме! Не съм гладен.

Навярно преуморен, той продължи да лежи в хамака в плен на необикновения разказ, от който не бе забравил ни дума.

„Без да спираме, задъхани от изтощение, напуснахме развалините и поехме нагоре покрай разпенения поток.

Решили бяхме да закопаем плячката си някъде наблизо, след което веднага да се върнем при победителите. Ала не ни провървя. Някой ни бе проследил. Често забелязвахме из гората сенки, които ни дебнеха. Допускахме, че са нашите малгаши. Чак сега си давам сметка — това са били другите, ония, тайнствените пигмеи. Те нарочно са ни плашили, подкарвали са ни като безволни добичета към капана, който са ни готвили.

И ние отново нарамвахме товара. Нагоре, все по-нагоре в планината!

Тъй ден, два, три…

Тогава видяхме първото чудо. Гол мъж, възседнал огромна костенурка, върху чиято коруба можеха да се сместят още пет души. Щом ни видя, той побягна с див рев. Както бяхме прегладнели, изядохме до костица костенурката му.

После налетяхме на второ чудо. Ненапразно наричат Мадагаскар «Острова на чудесата». Друг белокож дивак водеше вързана за врата огромна птица, подобна на щраус, но висока колкото два щрауса един над друг.

— Воронсатрана! — Промълви някой. — «Птица, която никой никога не е видял», тъй звучи преводът на малгашкото й име.

Тоя път побягнахме назад. Защото с крака си, сякаш стъбло на кокосова палма, тя можеше да прати на оня свят всекиго от нас.

На третия ден достигнахме клисурата. На малка камениста площадка под отвесна скала, нацепена от пукнатини, растеше някакво дърво — такова, каквото не бях виждал през живота си. Чудновато, заплашително, подобно на огромна агава.

И ни помен от преследвачите ни! Тихо и спокойно. Такава измамна, коварна тишина…“

Отец Доминик също се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. И носачите бяха притихнали. Хранеха се на пресекулки, като се озъртаха уплашено.

Мисионерът отново се пренесе в онова далечно време преди два века, когато брат Франциск е минавал по същия път.