Читаем Зеленият вампир полностью

„Вече се смрачаваше. Затова решихме да нощуваме там. Някакво предчувствие ли имах, или бях по-страхлив от другите — тъй се случи, че аз пръв забелязах. И се прикрих зад едно дърво. Дъното на отвесната скала, тъкмо зад чудноватото дърво, се пропука. Огромен каменен блок се извъртя и откри входа към някакво подземие, от което наизлязоха с непознат за ухото ми писък пълчища дребни космати човечета, въоръжени с копия. Стъмнило се бе съвсем, та не успях да ги разгледам добре. Сякаш не хора, а изпуснати от ада демони. Безмълвни черни сенки, високи не повече от метър и пъргави като невестулки. Докато се усетя, разбрах, че другарите ми са навързани като животни за клане.

Хукнах назад. Ала не за дълго. Бях преуморен. Затова се изкатерих на едно дърво, там да си отдъхна. И след като се убедя, че не ме преследват, да продължа пътя си. Повярвах, че са ме забравили. Вече щях да сляза, когато видях как от черния отвор отново излезе тълпата от джуджета, повела един от другарите ми. В тъмнината не успях да го разпозная. Дребните пазачи, които едва достигаха до пояса му, го изтикаха напред и го блъснаха върху странното дърво. И ужас! Като чудовищен вълчи капан всичките му листа се хлопнаха шумно към израслото в средата цветоносно стъбло. Другарят ми изчезна сред тях.

Дървото човекоядец! Отдавна бях слушал за него, ала все не вярвах, че съществува.

Не издържах повече. Свлякох се от клона и хукнах през гората. А все ми се струваше, че всеки миг могат да ме догонят свирепите пигмейски орди.

Бягах като луд. Най-сетне се довлякох до Либерталия. Но каква Либерталия? Купища въглени. Потърсих и своя дом. Полуобгорял. А вътре Илаворефи съсечена.

Часове плаках над трупа й. Заслепен от алчността, я бях забравил. Кой ли я бе убил? Някой от съгражданите ми, научил за предателството ми? За отмъщение. Или малгашите, досетили се накъде съм изчезнал? Но каквото и да беше — аз бях виновен. Аз убих Илаворефи, която толкова обичах!

По-късно, когато един кораб пусна котва в пристанището, научих, че капитан Мисон се бил върнал тук преди мен и като видял какво го е сполетяло, отплавал към Америка. По-далеч от това, за което бе мечтал, без да го достигне. В Мозамбикския пролив го настигнала буря и потопила кораба му.

Тъй злочест беше краят на благородния пират Мисон.

А мен угризенията ме мъчеха денем, душаха ме, нощем кошмарите не ми даваха покой. Бях единственият оцелял, който знаеше къде е скрито съкровището на пиратската република. Но нямах сила да го потърся. Нямах и воля за това. Не само от страх пред джуджетата, не само заради измяната ми — и с мен, и без мен малгашите щяха да сринат Либерталия. Главно заради двете убийства: на мадам Мисон и на Илаворефи. Ей затова постъпих в Светата обител. В пост и молитва, в денонощни бдения дано изпрося опрощение от Всеблагия.

Аз самият вече не мога да търся съкровището. Твърде късно е. И да искам, не мога. Животът ми е към края си. Затова го завещавам на манастира. Нека братята организират експедиция, да го използуват за благото на ближните, както го бе предназначил някога капитанът. За благодеяния на сираци и бедни.

Оставям и собственоръчно начертана от мен карта, сочеща пътя към пещерата.

Братя, заклевам ви! Нека съкровището на Либерталия отиде за богоугодни цели! За бога и свободата!

Господи, помилуй стария грешник!

Амин!“

Толкова! Просто и ясно! Ала монасите, види се, не бяха повярвали на Лудия брат, на още по-лудите му брътвежи. За благородни пирати, за птици колкото два щрауса един връз друг, за костенурки, върху които яздят шест души, за неми бели диваци, за по-ниски от метър пигмеи, за дърво човекоядец… Захвърлили бяха и завещанието, и картата му при непотребните книжа, за щастие случайно неизгорени.

Случайно! За късмет на отец Доминик!…

Изведнъж грозен писък процепи нощта. Мисионерът трепна, ала бързо се овладя. Защото зърна двата разпалени въглена в тъмнината — очите на лемур вари. Друг не можеше да бъде, само вари. Стори му се, че видя и увисналата му рунтава опашка. Безобидна животинка, за малгашите — свещена. Заради страховитите й крясъци, повече заради навика й сутрин да се припича на слънце в молитвена поза като малък космат поклонник на слънцето.

Носачите изпаднаха в паника. Струпани край него, те заговориха вкупом, трескаво възбудени.

— Какво пък толкова е станало! — опита се да ги успокои мисионерът. — Един вари, прост лемур, все едно котка…

Малгашите тозчас го прекъснаха хорово:

— Не! Не е вари!

Рамасу опита да му обясни с треперещ глас:

— Да се връщаме, отче! Третретретре предупреждава, третретретре не позволява по-нагоре!

— За какъв третретретре бълнувате! — сопна му се отец Доминик. — Не видяхте ли, прост вари!

— Вари е горе, на дървото. А долу, на земята, беше третретретре. И заплашваше…

— Нищо не съм чул, никаква заплаха!

— Той заплашва безшумно. Цвърчи като прилеп. Отче, молим ти се, нека да се връщаме! Няма какво да дирим нагоре. Все това е, все джунгла…

Да се връща! Мисионерът настръхна. Почти достигнал целта, и да се връща. Какво си въобразяват те? Заради дивашките им суеверия…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература