Зеленият вампир

Дори унилото, но тъй заплашително пеене на Икуту, който подготвяше и себе си, и билките си, и съселяните си за предстоящия зловещ ритуал. Всичко бе тъй близко, родно, незабравимо!

И хижите с плесенясали покриви и обсипани с гъби подпори. И младежите, с които се беше надпявал по седенките. И миловидните момичета… Всичко това оставаше далеч зад него, изгубено завинаги. Вече недостижимо. Очакваше го големият град — и примамлив, и плашещ. Това омагьосано място, откъдето никой не се връща, след като веднъж е вкусил от сладостите и горчилките му.

Ратулу метна торбата на гръб и заслиза по дървената стълба, без дори да притвори вратата на досегашния си дом.

Той вече не беше негов. Половината от малкото му имущество оставаше на селото, другата половина — на изобличителите му. Награда за усърдието им.

Такъв беше обичаят…

Завещанието на пирата

Съвсем не заради кръщавката беше тръгнал отец Доминик. Нареченият обред бе само повод да се измъкне от селото, без да буди подозрение. Пет пари не даваше преподобният отец дали някое малгашче ще си отиде от тоя свят немиросано. Та те, кажи-речи, всички туземци, уж християни, бяха почти езичници. Различаваха се от другите единствено по това, че към хилядите свои добри и зли духове бяха прибавили още един, християнски. Някои направо му казваха, че и неговата вяра е досущ като тяхната. Само че те наричат главния си бог Икелималаза, а той — Исус.

Къде-къде по-важна грижа си имаше отец Доминик. Във Франция бе живял в манастир. Там бе намерил някаква стара карта, заради която сега беше наел от едно далечно село петима носачи. Те трябваше да го отведат до означеното на картата място. Заради това той бе посветил живота си на мисионерското поприще. И то не къде да е, а тъкмо на Мадагаскар, и то не на друго място, а край залива Анцирана, някогашния Диего Суарес. Заради това му усърдие абат Симон похвали християнското му благочестие от амвона и благослови начинанието му. Без някой да се усъмни в безкористността и жертвоготовността му.

Петимата му трябваха не толкова за носачи, колкото за охрана. Все още се мълвеше, че из планините има разбойници, които не биха се поколебали да ограбят всеки срещнат пътник. Та бил той и божи служител.

Три дни вече те се провираха през девствената джунгла все нагоре по гърба на каменистата урва, в дъното на която боботеше разпененият планински поток. Преминали бяха през няколко села. А в малгашко село не се прониква току-така. Спазва се строг церемониал, дори по-строг, отколкото в английския кралски двор. Задължителен дори за един духовен баща като него.

Когато наближеше землището, провеждаше напред вестител. Да предупреди. За да не изненада хората. Тъй знаят малгашите — приятел идва след покана, най-малкото след предизвестие. Само врагът се вмъква неканен.

Спираше на пътя и чакаше, докато чуе песен и пляскане с ръце. Чак тогава продължаваше напред, за да влезе в селището, посрещнат от стареите. Веднага го поканваха на угощение с думите:

— Яж, не се обиждай, че храната ни е лоша!

А той, преди да пристъпи в колибата, трябваше да каже задължителния израз:

— Разрешете да вляза, уважаеми!

Готвачът опитваше пред него всички ястия, за да докаже, че не са отровни, после домакините излизаха вън, оставяха го да се гощава сам, защото според тях е неприлично да се броят залците на госта. Ще яде, което му е вкусно и докато му е вкусно.

Това за него беше добре дошло. Защото колкото и да се насилваше да не ги обиди, все не можеше да свикне с тяхната кухня. Харесваше му начинът, по който готвеха ориза, бататите, маниоката, фасула, царевицата, змиорките и скаридите, печени и варени. Ала все не успяваше да сдържи погнусата си от малгашките деликатеси, с които винаги гледаха да се отсрамят пред особено важен посетител — пържени скакалци и копринени буби, особено пък любимите им вмирисани яйца.

Тази вечер нямаше да преспят в населено място. Бяха навлезли дълбоко в джунглата.

Въпреки че бе дошъл отдавна на острова, досега отец Доминик не бе прониквал тъй дълбоко във вътрешността му. Повече бе обикалял из гъсто заселеното плато. Познаваше саваните му добре, чувствуваше ги някак по-близки, при все че растящите там рафиеви палми, баобабите и равеналите съвсем не приличаха на познатите му от родината дъбове, борове и тополи. Но мушкатата, теменужките, лютичетата, синчецът, плауните, както и увисналите над пресъхващите рекички върби му напомняха до умиление познатите от детството растения.